Даян погали черната коса на момичето и погледна Куори.
— Няма да й направиш нищо лошо, нали?
— Тя няма никаква вина тук. Всъщност и ти нямаш.
— Но по-рано каза, че…
— Има степени на вина.
— Тогава кой…
— Ти искаше ли да я дадеш за осиновяване?
— Казах, че нямах избор.
— А аз пък ти казах, че хората винаги имат избор.
— Мога ли да я прегърна?
— Да.
Даян обгърна Уила с ръце, докосна лицето й, допря буза до нейната и най-накрая я целуна по челото.
— Какво си спомняш от осиновяването?
— Не много. Бях само на двайсет.
— А бащата?
— Не е твоя работа.
— Значи просто я даде?
— Да. — Втренчи се в него. — Нямах пари, нямах работа, нямаше как да се грижа за нея.
— Значи я взеха от ръцете ти? И животът ти се подреди. Завърши колеж, намери си хубава работа. Омъжи се, но после се разведе. Не си имала повече деца — каза Куори.
— Откъде знаеш толкова за мен?
— Не съм кой знае колко умен. Но работя здравата. И трябваше да разбера всичко за теб.
— А защо правиш всичко това?
— Ти вярваш ли, че злото трябва да се поправи?
— Да.
— Значи сама даде отговор на въпроса си.
Даян погледна към Уила, защото момичето простена насън.
— Събужда ли се вече? — попита.
— Не. Просто сънува нещо, но… хайде да се връщаме. Когато се върна в стаята си, Уол попита:
— Още колко време ще ме държиш?
— Ако имах отговор на този въпрос, щях да ти го дам, но… нямам.
— Ами Уила?
— Същото.
— Каза, че името на осиновителката й е Пам?
— Да.
— Сигурно се тревожи ужасно.
— Не се тревожи — каза Куори.
— Защо?
— Защото е мъртва.
Шон успя да се качи на самолет за Нашвил още същата вечер. Мишел го взе от летището. По пътя към дома на баща й Шон разказа какво е открил за Тък и Касандра Малори.
— Имам чувството, че с радост бих й сритала задника — отбеляза Мишел.
— Най-малкото изобщо няма да ти е трудно да го откриеш.
— Кой е бил мъжът, с когото се е срещала Пам? Онзи, с когото Тък е мислел, че му изневерява?
— Не ми остана време да проуча.
След няколко секунди мълчание Шон попита:
— Наистина ли мислиш, че баща ти е убил майка ти?
— Не знам какво да мисля. Знам само, че някой я е убил, а баща ми се държи като главния заподозрян.
— Полицаите споделят ли подозренията ти?
— Той е бивш шеф на полицията, а брат ми Боби е на служба там. Общо взето, ченгетата гледат да прикриват своите.
— Ако обаче доказателствата дадат определена насока, ще трябва да действат.
— Знам — отвърна тя напрегнато.
— Говори ли с тази жена… Дона?
— Още не. Надявах се да говорим с нея заедно.
Той сложи ръка на рамото й.
— Мишел, разбирам, че е трудно. Но заедно ще се справим.
— Знам, че имаш предостатъчно работа по случая „Дътън“. Първата дама и така нататък. Чувствам се виновна, че те въвличам в това тук.
— Бива ме да върша много неща едновременно. Би трябвало вече да го знаеш — усмихна се Шон окуражително.
— Оценявам помощта ти.
— Разпитаха ли съседите? Някой видял ли е нещо?
— В съседната къща е имало парти край басейна. Внучката на собственика станала на шестнайсет. По цялата улица е имало паркирани коли. Много шум и музика. Никой обаче не е видял нищо подозрително.
— Може би все пак ще излезе нещо — окуражи я той.
Къщата на Максуел беше препълнена, така че Мишел беше запазила стая за Шон в местен хотел. Той остави чантата си там и двамата се върнаха в къщата. Шон изказа съболезнованията си на всички и после Мишел го заведе в задния двор.
— Погребението е утре — каза тя.
— Братята ти, изглежда, се чудят какво правя аз тук.
— Нека се чудят.
— Те подозират ли баща ви?
— Дори и да го подозират, никога не биха признали.
— А за теб не е проблем да признаеш?
— На чия страна си?
— На твоя както винаги. Откъде искаш да започнем?
— Взех бележника на майка ми с адреси и телефони. Там фигурира Дона Ротуел. Няма друга Дона, така че сигурно е въпросната. Знам, че е доста късно, но ми се иска да й се обадим и да отидем да поговорим с нея сега.
— Под какъв претекст?
— Че искам да се запозная с приятелките на майка ми. Би могла да ми разкаже различни истории. Случки, които да ме отведат при убиеца.
— А ако този човек наистина се окаже баща ти?
— Не мога да допусна точно това правило да има изключения. Ако е той, той е.
Дона Ротуел се съгласи да се срещне с тях въпреки късния час. Беше прехвърлила шейсет, висока около един и седемдесет, със стегната атлетична фигура. Прическата й бе безупречна, гримът й — също. Излъчваше топлота и жизненост. Къщата й беше на около шест километра от дома на Максуел. Беше голяма, богато обзаведена и безупречна. Вратата им отвори жена с униформа на прислужница. Дамата очевидно разполагаше с пари, а от безбройните снимки и сувенири, подредени по рафтове и масички, ставаше ясно, че е пътувала много, и то със стил.
— Съпругът ми Марти беше шеф на голяма компютърна фирма и се оттегли рано. Заедно си живеехме добре — обясни Дона.
— Съпругът ви е починал? — попита Шон.
— Преди пет години.
— И не сте се омъжвали повторно?
