Фантастична хроника за решителната борба за господство на земята След стотици години сражения — с използване на модерна технология срещу първобитни хора, които, изглежда, притежават свръхестествени сили — Федерацията все още е далеч от приключването на битката с мютите. Един самотен летец е замъкнат в един от нейните подземни бункери — дори самото съществуване на този младеж е предизвикателство към господстващата мъдрост на Първото семейство. А съдбата му ще определи бъдещето както на Федерацията, така и на мютите…
На моите синове Пиер-Андре, който реши проблема с ешелоните, и Бруно-Кристиан, чиито снимки ми дадоха ключа към повърхността на земята.
Дийк Хейуд се облегна на стола, сплете пръсти на тила си и се прозина. Погледна с едно око цифровия дисплей на един от многото телевизионни екрани, които го заобикаляха, за дата и час: 17:20, 14 ноември 2989 — още четиридесет минути до идването на Глен Уайлър, който щеше да поеме наблюдението. И още единадесет години до края на столетието: 3000 година от новата ера; дългоочакваният момент, когато според Първото семейство федерацията Амтрак щеше да си върне света със синьото небе. Дийк не вярваше, че ще се случи през неговия живот. Тази мечта, както и много други задачи, изоставаше силно от графика. Той много внимаваше да запази тези мисли за себе си. Не беше здравословно да се правят каквито и да било коментари за недостатъци в работата на Федерацията. Също като на всички трекери, на Дийк непрекъснато му беше втълпявана една основна истина — „Само хората се провалят; не и системата“.
Пултът, който Дийк трябваше да наблюдава по време на дежурството си, беше тристранен, с двадесет и четири телевизионни монитора, наредени в два реда, свързани с дистанционно контролирани камери, монтирани на върха на наблюдателна кула без прозорци. Те бяха вечно наблюдаващите очи на попътната база. Чрез тях Дийк и другите видеокомуникационни оператори извършваха непрекъснато наблюдение на околността — двадесет и четири часа на ден, 365 дни в годината. Целта беше да се осигури ранно предупреждение за нахлуване в района на вражески елементи — въоръжени банди мюти, постоянните врагове на Федерацията. Не беше необходимо дежурният непрекъснато да седи пред екраните. Всяка камера имаше анализатор на образ и беше програмирана да реагира на определени форми и движения. Камерите познаваха наблюдаваната площ до последното камъче и ако видеха нещо на четири или на два крака, или скала, или храст, които са се преместили, алармираха дежурния оператор с аудио-видео сигнал.
Обикновено Дийк очакваше с нетърпение своето четиричасово дежурство като видеокомуникационен оператор, но днес повърхността на земята не му даде онова, което очакваше. Нямаше значение. Дийк си имаше резервно развлечение. Той се завъртя на стола, измъкна най-долното ляво чекмедже на бюрото, бръкна и извади от пространството между дъното на чекмеджето и пода една видеокасета.
Пъхна я в най-близкия видеокасетофон, сложи на ушите си слушалки, включи касетофона и на екрана пред него се появи картина. Беше запис на изгрев-слънце — дълбоко червено-розово небе с надвиснали парцаливи кълбета от светловиолетови облаци. На север и на юг на хоризонта се появи тънка мека линия хромно жълто, предвестник на изгряващото слънце. През замъгления му от скука мозък прозвучаха остри, ясни звуци на нелегално създаден електронен звуков съпровод и накараха гръбначния му стълб да потрепери от забранения ритъм.
Израснал в Никсън/форт Уърт, боец от ешелона „Рио Браво“, при третата си оперативна обиколка Дийк беше попаднал на мютска засада и беше тежко ранен в краката. Макар че това автоматично го класифицира за работа под земята, Дийк кандидатства за преквалификация като видеокомуникационен оператор и получи назначение на станцията в Пуебло. Желанието му да се върне там, където се извършват бойни операции, беше горещо подкрепено от неговите началници и при следващата тримесечна оценка му донесе допълнително десет точки. Това, на свой ред, доведе до повишаване на доверието към него. Допълнителните привилегии, които му носеше по-високата категория карта за самоличност, бяха добре дошли, но задоволството му идваше най-вече от съзнанието, че е надхитрил системата. Ако знаеха истинската причина за желанието му да се върне на повърхността, те несъмнено нямаше да са толкова великодушни.
Дийк беше таен почитател на облаците. Беше се пристрастил към тях при първото си пътуване на „Рио Браво“ и след пристигането си в Пуебло използваше техниката на наблюдателната кула за тайно записване на видеолента на по-величествени изгреви и залези. Повечето трекери сигурно биха сметнали това за необичаен начин за убиване на времето, макар че гледането на облаци не нарушаваше по никакъв начин поведението, определено от създадения от Първото семейство закон; от друга страна, правенето на криминални видеозаписи сто на сто го нарушаваше.
