Двама скитници обикалят страната, пътувайки по товарните влакове. Те попадат в Тексас, без да знаят, че един от затворите там е превърнат в учебен полигон за ново поколение биологични оръжия. Следва сложна и опасна игра с хора, злоупотребяващи с възможностите на властта.Стивън Канел е автор на бестселърите "Храна за акули", "Мошеникът" и "Да яхнеш змията".Той работи в Холивуд, където е сценарист на популярни телевизионни сериали.
„Науката напредва сляпо, без да се съобразява с реалното благоденствие на човешката раса, нито с другите стандарти, и се подчинява единствено на психологическите потребности на учените, на длъжностните лица от правителството и на директорите на корпорациите, които финансират изследванията.“
„Там, където Господ е построил църква, дяволът също изгражда параклис…“
Високият капитан от морската пехота стоеше до красивата си съпруга и гледаше прясно изкопания гроб. Месинговите копчета на униформата му блестяха на ярката слънчева светлина на Южна Калифорния. Гърдите му бяха окичени с медали от Пустинна буря. Сребърната звезда беше доказателство за смелостта му в сраженията.
Свещеникът говореше за неизбежността на смъртта.
— Господ има Божи замисъл за всеки от нас…
Морският пехотинец не откъсваше очи от ямата в земята и не обръщаше внимание на съчувствените погледи на присъстващите. Макар да беше герой от битки, снажният, хубав млад мъж не можеше да спре да плаче. Раменете му се тресяха, а гърдите му се повдигаха от тежки въздишки.
Щом свърши проповедта, свещеникът направи знак на младия капитан да пристъпи напред и да произнесе прощалното слово на дъщеря си, но Крис не помръдна. Стоеше неподвижен, приковал очи в пръстта, и ридаеше неудържимо.
— Много е тежко — състрадателно каза свещеникът. — Напълно ви разбираме.
Гробарите се приготвиха да спуснат в дупката ковчега с малката Кениди Кънингам. Деформираното й от тумори тяло беше скрито от недоброжелателните погледи на любопитните непознати, които щяха да избягат ужасени, ако я видеха в желанието си да разберат каква болест я е обезобразила.
Морският пехотинец вдигна разплаканите си очи към малкия, обсипан с цветя ковчег, където лежеше четиригодишната му дъщеричка. Огромният хромиран подемен механизъм бе приклекнал зловещо над дупката в земята, досущ футуристичен паяк, готвещ се да хвърли скъпоценната си махагонова какавида.
Тъй като капитан Кънингам не можеше да спре да плаче, баща му Ричард пристъпи напред и зае мястото му. Той беше висок като сина си и също толкова тъжен. Очите му се стрелкаха ту към ридаещия му син, ту към ковчега с внучката му.
— Малката Кениди положи много усилия — тихо каза дядото. — Тя се бори с цялата си душа. Но както каза отец Макмилан, някои неща са в Божиите ръце от самото начало. Някои неща не могат да бъдат променени. Ние никога няма да забравим нито нея, нито смелостта й.
Той протегна ръка, взе един бял карамфил от ковчега и го даде на съпругата на сина си Лора, която също не откъсваше очи от гроба, който след малко щеше да приюти единственото й дете.
И двамата знаеха, че никога няма да имат друго.
Приемът след погребението се състоя в жилището на Ричард Кънингам в Пасадина. Къщата беше построена в испански стил и разположена на три акра, близо до склона, спускащ се от южната страна на хълмовете.
Гостите слязоха от колите си и изпълниха къщата. Всички бяха с черни дрехи и всички бяха печални. Във фоайето семейството бе сложило на триножник най-хубавата снимка на Кениди. Тя беше само на година и половина, когато я бяха правили, но деформациите вече се виждаха. По-късните снимки не бяха за показване.
Кениди имаше проницателните сини очи и руси коси на баща си, но приликата свършваше дотам. Туморите, които бяха започнали да растат в нея, откакто се бе родила, вече изкривяваха усмивката й и издуваха челото й. Постепенно станаха стотици. Злокачествени израждания, състоящи се от преплетени кръвоносни съдове, растяха в клепачите и в устата и на гроздове в гърлото и гръбнака й. Туморите пречеха на говора й и накрая не й позволяваха да върви.
И тогава, когато тя вече не можеше да се движи, Крис Кънингам, героят от войната в Персийския залив, смелият морски пехотинец, разочарова всички.
Той започна да пие.
Лекарите от болница „Витезда“ на военноморските сили се опитаха да дадат обяснение за ужасното състояние на малката Кениди, но не можеха да кажат цялата истина, затова накрая смутолевиха, че понякога стават такива неща. Заявиха, че нямат обяснение защо Кениди се е родила с това заболяване. Гледаха ужасените лица на родителите й и мънкаха безсмислени банални фрази: „Понякога на добрите хора се случват лоши неща“ или „Господ има Божествен замисъл за всеки“.
