Беше запомнил наизуст почти всяка подробност от досието на Саманта Търоу. Родена на 19 май 1986 в Годалминг, графство Съри. Баща военен инженер; майка учителка; двама по-големи братя и по-малка сестра. Студентка със стипендия в „Съмървил“, трета година. Саманта беше от целеустремените, амбициозна. Медицинска информация: в отлично здраве, обичайните детски болести, счупване на ръката на деветгодишна възраст; бъбреци в отлично състояние. Любовен живот: настоящ приятел Саймън Уелдинг, учител стажант, на двадесет и четири. Уелдинг живееше под наем в източната част на Оксфорд заедно с още двама студенти и през семестъра Саманта оставаше при него поне два пъти седмично.
Саманта отключи велосипеда си, дръпна го от стената, махна за довиждане на приятелката си и зави надясно. Прекоси Сейнт Джайлс и се отправи към центъра на града. Той знаеше накъде се е запътила и затова тръгна към тойотата спокойно, без да бърза. Когато стигна до колата, си нахлузи ръкавиците и извади една влажна кърпичка от пакета, който винаги си носеше. Избърса седалката на шофьорското място и седна в колата. После избърса таблото и волана и сложи кърпичката в найлоновото пликче, оставено на седалката до него. Приглади панталона и сакото си и се настани така, че костюмът му да е подложен на възможно най-малко гънки. Накрая запали двигателя и потегли.
Подмина Саманта по Сейнт Джайлс — тя беше в една група с други велосипедисти. Като караше бавно по обходния път на центъра, а след това и по Каули Роуд, той стигна Принсес Стрийт и паркира срещу номер 268. След десет минути Саманта се появи откъм Каули Роуд, мина покрай залепените една за друга къщи и накрая спря пред тази, която наблюдаваше той. Слезе от колелото, избута го по пътеката, подпря го на стената и отключи външната врата.
Според програмата за деня приятелят й Саймън Уелдинг нямаше да се прибере поне още четири часа и тя щеше да учи цял следобед. Почти цялата вечер двамата щяха да са сами. Другите, които живееха на номер 268, щяха да ходят на купон на една съседна улица. Точно преди девет той щеше да влезе в къщата, оборудван както винаги, и щеше да излезе до девет и петнадесет. Четвърт час по-късно щеше да е при своя Господар — и щяха да са една стъпка по-близо до завършването на Великата творба.
— Значи наистина си се захванала с това? — попита учудено Джо.
— Защо ти се струва толкова невероятно? Все пак съм работила като криминален репортер. Май забравяш с какво си изкарвах хляба, преди да стана знаменита писателка.
Джо беше станала за пръв път след катастрофата и сега си почиваше на дивана, загърната с одеяло и с чаша горещ бульон в ръка. Беше с шарена пижама, поне три номера по-голяма от нейния размер. Стенният часовник във вестибюла току-що беше ударил шест, а Лора и Филип бяха приключили разказа за станалото през последните два дни — бяха стигнали до момента, когато Лора бе отишла при Джеймс Лайтман.
— Освен това — добави Лора оживено — мисля, че направих едно откритие.
— Какво по-точно? — попита Филип.
— Киснах четири часа в Бодлеанската библиотека. Но открих нещо, което може би е важно. Оказа се, че монетите са копия на някакви арканонски монети. Които, както изглежда, са най-старите познати египетски монети, датиращи някъде от около четиристотин години преди новата ера. Преди това египтяните просто са били на разменна търговия. Най-важното обаче е, че арканонските монети са били дело на алхимиците, работещи за фараоните. Според един източник образите на жените и купата са свързани с манията на алхимиците за холизъм, тоест за връзки между привидно несвързани неща.
— В Древен Египет наистина е имало алхимици — каза Филип. — Всъщност май именно тогава започва манията да правят злато и еликсир на вечния живот.
— Мамо… хм — Джо се намръщи. — Тази цялата работа с алхимията не е ли малко врели-некипели?
— Просто ме изслушайте, става ли? — отвърна Лора.
Филип и Джо се спогледаха и замълчаха.
— Така. Ето как стоят нещата. Оказва се, че една от връзките, от които се интересували алхимиците, била тази между човечеството и вселената. Повечето алхимици се опитвали да намерят съответствие между човешкото тяло, планетите, звездите и движението на небесните тела. Вярвали, че човешкото тяло е отражение на небесната сфера. Били убедени, че Бог е създал тези конфигурации, тези мултиплицирани образи, ако щете, а тяхната задача е да открият връзките помежду им. Едно едва ли не свято задължение.
— И смяташ, че това има някаква връзка с убийствата? — попита Филип, изглеждаше объркан.
— Алхимиците вярвали, че ще могат да правят злато само ако намерят прословутия Философски камък, онова магично вещество, което, като се смеси с който и да е метал, го превръща в чисто злато. Философският камък обаче можел да бъде открит само от човек с пречистен дух, от алхимик, който наистина разбира холистичното устройство на вселената и е в състояние да освободи съзнанието си до такава степен, че да се слее с Вселенския дух. С две думи, най-важното за нас е, че алхимиците правели връзка между металите и човешките органи.
