Равноденствие полностью

— Божичко! — възкликна Лора.

— Да — съгласи се Филип.

— Значи Патрик Фицджералд е бил просто изкупителна жертва. И полицията го е знаела?

— Така изглежда.

— Удивително!

— Не забравяй, че през 1851 година полицията е съществувала от колко? Двадесетина години, не повече? Мога да те уверя, че в по-скорошни времена има доста подобни покривания.

— И как са го покрили само! — отбеляза тя. — Нито момчето, Натаниъл Милинър, нито работникът, Патрик Фицджералд, са имали нещо общо. Бил е този „джентълмен“, това „лице“, чието име дори не се споменава.

— Още по-удивително е, че този Хауард е успял да включи личното си мнение в доклада — каза Филип.

— Класически пример на презастраховане — отвърна Лора.

— Да, но как са позволили на един сравнително млад разследващ полицай да посочи виновника, независимо колко деликатно го е направил?

— Сигурно го е прибавил много след събитията. Виж — каза тя и кликна назад. — Датата е от януари 1854 година. Може би Хауард се е канел да напусне полицията или пък са местели документите и той е знаел, че никой няма да ги чете, освен, да речем, ако някой ден…

— Да, това ще да е — отвърна Филип. — Няма начин Хауард да е дал гласност на съмненията си по него време, щели са да го изритат, и то в най-добрия случай.

— Човекът, открит на мястото на третото убийство, трябва да е бил някой много важен, с изключителни контакти.

— Мисля, че е очевидно кой е бил.

— Бащата на Натаниъл ли?

— Да, изтъкнатият професор по медицина Джон Милинър.

— Хауард почти го казва в края на доклада, нали? Чакай, какво точно пише…

И върна текста:

— Ето го:

„…от този момент нататък се прекратяват всякакви разследвания в делата на гореспоменатия джентълмен. Биде ми съобщено също, че лицето Натаниъл Милинър тоже трябва да бъде оставено на мира“.

— Е, да видим какво научихме — каза Филип. — Тези убийства са почти същите като днешните, същите обезобразявания, същите монети, но целият случай е покрит. Почти сигурно е, че са били извършени от Милинър, изтъкнат член на университета, човек с влиятелни приятели на високи постове. Да не забравяме и факта, че през 1851 година всъщност университетът е дърпал конците в Оксфорд. Властите биха направили всичко възможно, за да потулят истината. Биха се сплотили, за да защитят доброто име на институцията, и биха изпържили един незначителен човечец, смятан от тях за боклук. Затова са натопили един беден ирландски черноработник, който и без това не е бил цвете за мирисане. Фицджералд е бил просто идеален. Горкият. Разбира се, гвоздеят ще е, ако вкараме точните дати на убийствата в almanac.com и открием, че съвпадат с отстранените органи и различните метали на монетите.

— Така е, но нямаме паролите, които ни даде Том, така че това ще почака, докато се върнем в Оксфорд — отвърна Лора. — Дай сега да идем да видим какво има да ни казва Чарли.

Движението около Кю беше натоварено. Майки с джипове, забързани към училищата на отрочетата си, нямаха никакви скрупули да минават от едно платно в друго, а търговските представители, фучащи към административните си центрове, не правеха пътя по-безопасен.

На волана беше Филип.

— Да караш тук е все едно да играеш на „Спейс Инвейдърс“ — изропта той, когато една млада жена с джип се появи изневиделица от някаква странична улица.

— Виж я бе! — изкрещя и удари с длан клаксона. — Виж я какво си е залепила на стъклото: „Бебе в колата!“

Когато стигнаха надлеза Уестуей, започнаха да се движат по-бързо, докато не пресякоха кръстовището на Бейкър Стрийт, където отново попаднаха в задръстване. Когато излязоха на Мюзиъм Стрийт, беше почти четири и половина.

Филип даде десен мигач и тъкмо щеше да свие по тясната уличка, когато пред тях се появи линейка и им препречи пътя. Филип бързо даде назад и линейката отпраши към Тотнъм Корт Роуд. Когато свиха по уличката, първото, което видяха, бяха сините полицейски лампи.

Лора изхвърча от колата още преди Филип да успее да дръпне ръчната спирачка. Една полицейска кола беше спряла точно пред витрината на „Белият елен“, а до нея имаше малък син ван.

Някакъв човек в бял защитен костюм тъкмо се настаняваше на шофьорското място, друг вече седеше вътре. На вратата на книжарницата стоеше униформен полицай, а когато Лора стигна до него, се появиха още двама — цивилни.

— Какво е станало? — попита тя развълнувано, надникна през вратата и ахна — на пода имаше локва кръв.

— Вие коя сте? — попита единият цивилен. Другият само ги изгледа, първо нея, после Филип.

— Лора Нивън. Стара приятелка съм на собственика, Чарли Тъкър.

— Филип Бейнбридж. Чарли ни се обади преди…

Синият ван бавно потегли.

— Сандърс — обърна се полицаят към колегата си. — Кажи на криминалистите да изчакат още пет минути. Искам да чуя поне устния им доклад, преди да си тръгнат.

Гласът му беше уморен. Той протегна ръка.