И писъци. И зейнали дупки в гръбнака точно под черепа. И тежестта на мозъчни приставки в дланта ми, все още лепкави от съсирена кръв. И празнотата, която никога няма да се запълни.
— Бреговата линия. — Гласът на Сузи Петковска долетя от високоговорителя, лаконичен и твърд като опора, в която да се вкопча. — След петнайсет минути ще сме в Изворград.
Пропъдих мислите и погледнах наляво, където стремително наближаваше Кошутското крайбрежие. То се издигаше като неравна черна линия върху иначе гладкия хоризонт, после сякаш внезапно подскочи и се разпадна на верига ниски хълмове, между които тук-там се мяркаха белите пясъчни дюни отвъд. Това бе гърбът на Вчира, върховете на отдавна потънала планинска верига, превърнати за изминалите милиони години в седемстотин километра блатисти плитчини от едната страна и също толкова километра кристално бял пясък от другата.
Е, сигурно и това може да се нарече философия. На Вчира Бийч често го приемаха за такава. Вярно, малко ограничена, но пък другаде съм виждал и по-лоши начини да осъзнаваш връзката си с Вселената.
Когато наближихме южните покрайнини на Зоната, небето се бе поразчистило и под слънчевите лъчи почнах да виждам признаци на човешки живот. Изворград всъщност не е определено място, а доста произволен термин, обхващащ сто и седемдесет километра крайбрежна ивица с центрове за сърфисти и съответната инфраструктура. В най-разредения си вид не представлява нищо повече от пръснати по плажа шатри и надувни бараки, стари огнища и скари за барбекю, барчета и закусвални в грубо изплетени колиби от белотрев. Тия признаци на населеност постепенно нарастват и после пак намаляват, докато Ивицата наближава и отминава местата, където възможностите за сърф са не просто добри, а направо феноменални. А по местата на Големия сърф населените райони придобиват почти градска гъстота. По хълмовете зад дюните изникват истински улици с улично осветление, зад тях вечбетонни платформи и кейове се протягат от гранитните хребети към тинестите води на Белотревната зона. Когато бях тук за последен път, имаше пет такива градчета, всяко със своя банда ентусиасти, които се кълняха, че най-добрият сърф на континента е точно тук, мамка му, мой човек. Знам ли, може би всички имаха право. А може би градчетата вече бяха станали десет.
Също тъй размити и неопределени бяха самите обитатели. Из цялата Ивица течеше бавна и непрестанна миграция на населението — тласкана ту от смените на петте сезона на Харлановия свят, ту от сложния ритъм на тройните лунни приливи, ту от още по-бавния, ленив пулс на жизнеността в носителите на сърфистите. Хората идваха, отиваха си и пак се завръщаха. Понякога местният им патриотизъм към някоя част от плажа траеше цикъл след цикъл, живот след живот, друг път се изместваше към нови места. А понякога го нямаше от самото начало.
Да откриеш някого на Ивицата никога не е било лесна задача. Мнозина идваха точно по тази причина.
— Наближаваме нос Кем — раздаде се пак гласът на Петковска сред припева на турбините. Стори ми се уморена. — Бива ли да спрем тук?
— Да, където ти е удобно. Благодаря.
