— Сигурен ли си, че не искаш да опиташ? С моята дъска. Човече, тоя твой допотопен носител изглежда направо създаден за нея. Всъщност, вижда ми се малко странен за военен модел. Лекичък е. — Той лениво опипа рамото ми. — Дори бих казал, че имаш почти идеален носител за спорт. Каква марка е?
— На някаква древна компания, не я бях чувал преди. „Ейшундо“.
— „Ейшундо“?
Погледнах го с изненада.
— Да, „Ейшундо Органикс“. Знаеш ли ги?
— И още как, мамка му. — Той пак се отпусна на пясъка и ме огледа. — Так, та ти носиш класически модел. Създали са само една серия, която изпреварвала времето си поне с цял век. Неща, неизпробвани дотогава от никого. Прилепващи длани, подсилена мускулна структура, а ако ти кажа какви си системите за автономно оцеляване, направо не би повярвал.
— Да, не бих повярвал.
Той не ме слушаше.
— Гъвкавост и издръжливост на върховно ниво, рефлекси, каквито не предлагал никой чак до появата на „Харкани“ в началото на двайсет и четвърти век. Човече, такива модели просто вече не се произвеждат.
— Така си е. Фалирали са, нали?
Той енергично поклати глава.
— Не, политиката им видяла сметката. Корпорацията „Ейшундо“ е създадена в Драва през осемдесетте години от типични подмолни квелисти. Май и не криели много-много политическите си убеждения. Сигурно щели да ги закрият, но всички знаели, че произвеждат най-добрите спортни носители на планетата, тъй че в крайна сметка станали доставчици на половината дечурлига от Първите фамилии.
— Голям късмет.
— Не ще и дума. Никой не ги закачал. — Ентусиазмът по лицето му избледня. — После дошло Разселването и те се обявили за квелисти. Харлановият род така и не им го простил. Когато голямата каша отминала, съставили черни списъци на всички, които някога са работили за „Ейшундо“, дори екзекутирали неколцина от старшите биотехници като предатели и терористи. Производство на оръжие за врага и прочие глупости. А и както се развили нещата в Драва, с тях така или иначе било свършено. Човече, направо не вярвам, че седиш насреща ми с това чудо. Мамка му, това е историческа ценност, Так.
— Е, радвам се да го чуя.
— Сигурен ли си, че не искаш…
— Да ти го продам? Не, благодаря.
— Сърф, мой човек. Сигурен ли си, че не искаш да пробваш сърф? Хайде, вземи да се топнеш с дъската. Да те видим на какво си способен.
Поклатих глава.
— Предпочитам да живея в неведение.
Той ме изгледа любопитно. После кимна и пак се зазяпа в морето. Усещах как от самото гледане му става нещо. Сякаш вълните усмиряваха треската, която сам бе разпалил в себе си. Стиснах зъби и се помъчих да не завиждам.
— Може би някой друг път — тихо каза той. — Когато не си тъй натоварен.
— Да. Може би.
Не можех да си представя подобен момент, освен може би в миналото, а просто нямаше начин да се върнем там.
— Значи никога не си пробвал, така ли? Дори навремето в Нова Пеща?
Свих рамене.
— Знам как да падам от дъската, ако това имаш предвид. Като хлапе съм опитвал през лятото на местните плажове. После се вързах с една тайфа гмуркачи. Нали знаеш как става.
Той кимна. Може би си припомняше собствената си новопещенска младост. Или последния път, когато бяхме водили този разговор, но не ми се вярваше. Беше преди повече от петдесет години, а без емисарска памет това е много време.
— Адски тъпо — промърмори Бразил. — Коя тайфа беше?
— Рифовите бойци. От района на Хирата.
— Аз ли? Мислех се за волна птичка. Вихроездачите, Цунамитата, Утринният хор на Вчира. И други, не ги помня вече. — Той поклати глава. —
Загледахме се във вълните.
— Откога си тук? — попитах аз.
Той се разкърши и извърна лице към слънцето с плътно затворени очи. От гърдите му излетя звук, напомнящ котешко мъркане, после премина в смях.
— Тук, на Вчира? Не знам, не си водя сметка. Май трябва вече да е към век. С интервали.
— А Вирджиния казва, че сте отписали Бръмбарчетата преди двайсетина години.
— Да, горе-долу. Както казах, Сиера все още прави по някой удар. Но в общи линии вече десет-дванайсет години не сме се замесвали в нещо повече от плажни побоища.
— Дано да не сте ръждясали.
Той се ухили широко.
— Ей, ама ти вече си слагаш тигана.
Поклатих глава.
— Не, просто умея да слушам. То ще засегне всички ни по един или друг начин. Добре казано. Както и да постъпят другите, ти ще продължиш. Ти вярваш, че е истина.
— Тъй ли? — Бразил се изпъна на пясъка и затвори очи. — Тогава ето ти повод за размисъл. Нещо, което навярно не знаеш. Когато квелистите се сражавали с Първите фамилии за континентално надмощие на Ню Хокайдо, заговорило се, че правителствените отряди на смъртта готвят удар срещу Квел и още неколцина от Извънредния комитет. Един вид контраудар срещу Черните бригади. И знаеш ли какво направили?
— Да, знам.
Той открехна едно око.
— Знаеш ли?
— Не. Но не обичам риторичните въпроси. Ако ще казваш нещо, карай направо.
