— Остави го, Ник. Той носи модел на „Ейшундо“ и казва, че го намерил, докато бродел из Ню Хокайдо и си изкарвал хляба с избиване на миминти. Знаеш какво е миминт, нали?
— Да. — Нацуме продължаваше да ме гледа. — И тук чухме новината за Мечек.
— Отдавна не е новина, Ник — злорадо подхвърли Бразил.
— Наистина ли носиш „Ейшундо“?
Кимнах.
— Знаеш ли колко струва?
— Да, споменаха ми на два-три пъти.
Бразил нетърпеливо пристъпи от крак на крак върху плочника.
— Слушай, Ник, ще ни дадеш ли маршрута или не? Или просто се боиш, че ще ти бием рекорда?
— Ще си докарате Истинска смърт и двамата. Защо да ви помагам в това?
— Хей, Ник, забрави ли, че си се отрекъл от плътта и света? Защо да те вълнува как ще свършим в реалния свят?
— Вълнува ме, мамка му, защото и двамата сте се побъркали, Джак.
Бразил се ухили, може би на ругатнята, която най-сетне бе успял да изтръгне от бившия си герой.
— Да, но поне все още сме в играта. И знаеш, че така или иначе ще го сторим. С твоя помощ или без нея. Затова…
— Добре. — Нацуме вдигна ръце. — Да, ще го имате. Веднага. Дори ще ви опиша подробно всяка крачка. Не че ще ви помогне. Добре, вървете. Вървете и умрете на Рилските зъбери. Може би това ще е достатъчно реално за теб.
Бразил сви рамене и пак се ухили.
— Какво има, Ник? Да не би да завиждаш?
Ник ни поведе през манастира към няколко оскъдно обзаведени стаички с дървен под на третия етаж, където започна да рисува с ръце във въздуха изкачването на Рила. Отчасти го правеше по памет, съхранена сега във виртуалния код, но информационните функции на манастира му позволяваха да сверява картата с обективен модел на Рила в реално време. Предсказанията му излязоха верни — колониите крилодери се бяха разраснали, а корнизът беше модифициран, макар че базата данни на манастира можеше да предложи само визуално потвърждение за последното. Нямаше начин да разберем какво още ни чака горе.
— Но лошите новини са нож с две остриета — каза той и в гласа му звучеше непознато досега вълнение. — Този корниз пречи и на тях. Не могат да гледат право надолу, а движенията на крилодерите объркват сензорите.
Озърнах се към Бразил. Нямаше смисъл да казваме на Нацуме, че сензорите на Зъберите са най-малката ни грижа. Вместо това казах:
— В Ню Канагава чух, че слагали на крилодерите микрокамери. И ги дресирали. Вярно ли е?
Нацуме изсумтя презрително.
— Да, преди сто и петдесет години пак го разправяха. Тогава беше чиста параноя, предполагам, че и сега е същото. Какъв смисъл има да слагаш микрокамера на крилодер? Те най-усърдно избягват човешките селища. А доколкото си спомням, според направените изследвания не се поддават лесно на дресировка или опитомяване. Плюс това орбиталните най-вероятно ще засекат апаратурата и ще ги изпепелят в полет. — Този път злобната му усмивка нямаше нищо общо с монашеското примирение. — Повярвай ми, ще си имате предостатъчно грижи докато се катерите през колония от диви крилодери, тъй че недей да мислиш за някаква опитомена и киборгизирана разновидност.
— Ясно. Благодаря. Някакви други полезни съвети?
Той сви рамене.
— Да. Гледай да не паднеш.
Но блясъкът в очите му опровергаваше безразличието на лаконичните думи и по-късно, докато зареждаше данните, за да си ги приберем отвън, напрегнатото му мълчание нямаше нищо общо с предишното монашеско спокойствие. Когато ни поведе обратно през манастира, той изобщо не проговори. Посещението на Бразил го бе развълнувало както пролетните ветрове, веещи над развъдниците за шарани в Данчи. Сега под развълнуваната повърхност неспокойно сновяха мощни силуети. Когато стигнахме до коридора към входа, той погледна Бразил и заговори смутено:
— Слушай, ако…
Нещо изпищя.
Виртуалното моделиране на Отрицателите беше добро — усетих лекия сърбеж по дланите си, когато рефлексите на модела „Ейшундо“ светкавично ме подготвиха да сграбча някоя скала и да се катеря. С внезапно подсиленото периферно зрение видях как Бразил се напрегна — а зад него стената се разтресе.
— Бягай! — извиках аз.
Отначало ми се стори, че отново виждам появата на портиера — от гоблена сякаш се надигаше същата плетеница от нишки. После разбрах, че самата стена под тъканта се издува напред, тласкана от сили, каквито не би могло да има в реалния свят. Писъкът може би отразяваше колосалното напрежение на зидарията, или пък просто го издаваше съществото, опитващо да проникне при нас. Нямах време да разбера. След част от секундата стената избухна навътре със звук, напомнящ разпукване на огромна диня, гобленът се разпра по средата и в коридора прекрачи невероятна десетметрова фигура.
