На дисплея видях множество точки северно от нашата позиция в Пролива. До всяка от тях тревожно мигаше изрисувана червена мълния, знак за въздушен обект. Като типична играчка на богаташ, „Островитянин“ разполагаше с изобилие от инструменти, които показваха дори височината на засечените обекти. Гледах как числата край всяка точка постепенно нарастват и в гърдите ми неволно заигра тръпка на страхопочитание. Наследство на Харлановия свят — не можеш да израснеш на тази планета, без да усетиш тръпката.
— Ето че отрязаха въжетата — весело ни уведоми коментаторът. — Балоните се издигат. Виждам…
— Трябва ли да го слушаме? — попитах аз.
Бразил сви рамене.
— Ако искаш, намери канал, по който да не предават същата глупост. Аз не можах.
В следващия миг небето се разцепи.
Грижливо натоварен с експлозивен баласт, първият грозд хелиеви балони бе достигнал четиристотинметровата граница. С нечовешка точност и бързина най-близката орбитална платформа го забеляза и посегна към него с дълъг пръст от ангелски огън. Той разкъса мрака, проряза купестите облаци в западното небе, озари с внезапен син блясък назъбените планински масиви около нас и за част от секундата докосна всеки отделен балон.
Баластът избухна. Над Милспорт се изсипа пъстроцветен дъжд.
Тътенът на раздрания въздух по пътя на огнения лъч се разнесе величествено над архипелага.
Дори коментаторът млъкна.
Някъде на юг втори грозд се издигна до границата. Орбиталната платформа стреля отново, нощта пак се превърна в синкав ден. От небето пак заваля пъстър дъжд. Прогореният въздух нададе рев.
Балоните вече излитаха от всички стратегически точки в Милспорт и от шлеповете в Пролива. Безброй примамки за погледите на странните, чужди машини в небето. Трепкащите лъчи от ангелски огън се сляха в една непрестанна, блуждаеща огнена показалка, която замахваше от небето под всевъзможни ъгли и леко близваше всеки нарушител, достигнал четиристотин метра височина. Гръмотевиците станаха оглушителни. Проливът и брегът край него се превърнаха в серия от ярки неподвижни картини. Радиопредаването заглъхна.
— Време е — каза Бразил.
Усмихваше се.
Осъзнах, че и аз се усмихвам.
Водата на пролива бе хладна, но не много. Спуснах се по страничната стълбичка, пуснах перилата и докато потъвах, усетих през костюма как лепкавата прохлада ме обгръща от всички страни. Отпуснах се в тази своеобразна прегръдка, оставяйки тежестта на оръжията и оборудването да ме тегли надолу. На два метра под повърхността включих маскировъчните и плавателни системи. Гравитационните прибори плавно ме издигнаха към повърхността. Подадох глава, свалих маската на шлема и издухах водата от нея.
Трес изплува на няколко метра от мен. Вдигна ръка в знак, че ме е забелязала. Огледах се за Бразил.
— Джак?
Леко треперещият му глас се раздаде в слушалките.
— Под теб съм. Студеничко, а?
— Казвах ти да зарежеш самоинфекцията. Иса, чуваш ли ни?
— А ти как мислиш?
— Добре тогава. Нали знаеш какво да правиш?
Чух как въздъхна.
— Да, татенце. Да поддържам позиция, да държа канала отворен. Да ви предавам всичко, което получа от другите. Да не разговарям с непознати мъже.
— Много си схватлива.
Предпазливо вдигнах ръка и видях, че маскировъчните системи са задействали рефракционния слой на костюма. По-близо до дъното стандартният хамелеохром щеше да се включи и да ме слее с тамошните цветове, но на повърхността рефракцията ме превръщаше в призрак, тръпка по сенчестите води, игра на светлината.
Това донякъде ме успокои.
— Добре. — Поех си дъх по-дълбоко, отколкото трябваше. — Да действаме.
Ориентирах се по светлините в южния край на Ню Канагава и двайсет километра по-нататък различих черните зъбери на Рила. После отново потънах в морето, лениво се преобърнах и заплувах.
Бразил бе отдалечил яхтата на юг от водните пътища, доколкото можеше, без да предизвикаме подозрение, но все пак се намирахме доста далече от Зъберите. При нормални обстоятелства плуването дотам би изисквало поне два часа тежък труд. Теченията, засмуквани от водовъртежа в южна посока през Пролива, помагаха донякъде, но само модифицираните плавателни системи правеха подводния вариант възможен. Охранителната електроника на целия архипелаг беше заслепена и оглушена от орбиталната буря, тъй че никой не би могъл да засече индивидуален антигравитационен двигател под водата. А чрез внимателна промяна на вектора същата енергия, която ни поддържаше под повърхността, щеше да ни тласне на юг с максимална скорост.
Като морски призраци от легендите за дъщерята на Ебису ние се плъзгахме през мрачната вода на една ръка разстояние един от друг, а по морската повърхност над нас неуморно танцуваха безмълвните отблясъци на ангелския огън. Край ухото ми тихичко щракаше и бълбукаше апаратурата, която извличаше чрез електролиза кислород направо от водата, смесваше го с хелий от бутилката под свръхналягане, сетне търпеливо поемаше издишания въздух и го разбиваше на мехурчета, не по-едри от зрънца хайвер. В далечината глухо ревеше водовъртежът.
Мир и покой.
