Измъкнах рапсодията от кобура и я притиснах към квадратната лепенка на гърдите си. Пистолетът увисна там, удобен за светкавично хващане — разбира се, ако изобщо разполагах със свободна ръка да го хвана. При перспективата да се сблъскам с цяло ято гневни и стреснати крилодери, бранещи малките си, бих предпочел квантовия бластер, който висеше на гърба ми, но просто нямаше начин да го използвам ефективно. Изкривих устни, наместих маската и отново проверих данните. Дълбоко поех дъх и посегнах към следващата серия от опори.
Скалата постепенно започна да се извива, стана издадена и ни принуди да се катерим наклонени назад под ъгъл от двайсетина градуса. Маршрутът на Нацуме лъкатушеше насам-натам, следвайки оскъдните опори. Местата за отдих бяха редки и неудобни. Докато стигнем отново вертикална скала, ръцете ме боляха от раменете до връхчетата на пръстите, а гърлото ми пареше от задъхване.
Открих отбелязана на дисплея диагонална пукнатина, изкатерих се по-нагоре, за да не преча на другите, и пъхнах вътре ръка чак до лакътя. После отпуснах мускули, за да си отпочина.
Мирисът ме лъхна в същия миг, в който зърнах провисналите отгоре нишки, тънки като паяжина.
Кисел, мазен.
Извъртях глава и погледнах нагоре за потвърждение. Намирахме се точно под гнездовата ивица на колонията. Цялата скала беше плътно облепена с кремавия паяжинен секрет, в който се раждат ембрионите на крилодерите и живеят в него четири месеца до съзряването си. Очевидно някъде точно над мен новородените крилодерчета бяха разкъсали пашкулите си, за да излетят, или да се изтърсят долу в морето според суровите закони на Дарвин.
Напрегнах неврохимията и се вгледах в колонията. Тук-там сред белезникавата маса по скалните издатини се пощеха и размахваха криле тъмни силуети, но не бяха чак толкова много.
Отново изкривих устни и започнах да се катеря по пукнатината. Мазната воня се засили и по костюма ми взеха да се лепят разкъсани паяжини. Хамелеоновата система избледня, за да се слее с околната среда. Престанах да дишам през носа. Един бърз поглед надолу ми разкри, че другите двама ме следват с изкривени от вонята лица.
Сетне дойде неизбежното. Пукнатината свърши и дисплеят показа, че следващите опори са затрупани под паяжините. Мрачно кимнах, зарових ръка в лепкавата гадост и размърдах пръсти, докато напипах малка издатина, напомняща модела от картата. Стори ми се стабилна. След ново ровене из паяжината открих друга, още по-добра опора и протегнах крак настрани, търсейки корниз, който се оказа покрит с все същата мръсотия. Сега дори дишайки през устата усещах мазния вкус в гърлото си.
Беше по-зле, отколкото промъкването под издатината. Опорите бяха добри, но всеки път трябваше да провирам ръка или крак през гъстите, лепкави паяжини. Трябваше да се взирам за неясните сенки на ембрионите, увиснали вътре, защото макар и неродени, те можеха да хапят, а вълната от страхови хормони, която щяха да пуснат по мрежата при докосване, би се разнесла из въздуха като сигнал за тревога. Стражите щяха да налетят за секунди и едва ли имахме шанс да ги прогоним, без да паднем.
Пъхни ръка. Размърдай я.
Хвани се. Продължавай нагоре.
Измъкни ръка. Изтръскай я. Спри дъх, за да се поразсее освободената воня. Пъхни ръка по-нагоре.
Вече бяхме покрити с лепкави нишки и не си спомнях какво е да се катериш по чиста скала. В края на едно сравнително свободно място зърнах изгнилия труп на крилодерче, увиснало за ноктите под раздърпан пашкул, който не бе имало сили да разкъса, преди да умре от глад. Мършата добавяше нов, сладникаво-гнусен примес към общата воня. По-нагоре един почти съзрял ембрион сякаш завъртя клюнестата си глава да ме погледне, докато плахо бърках в паяжините на половин метър от него.
Изкатерих се на корниз, заоблен и лепкав от слуз.
Крилодерът се хвърли насреща ми.
