Разбудени фурии полностью

Той махна с ръка натам, откъдето беше дошъл.

— В другия край, на малкия кей. Прати ме да видя дали не ти трябва помощ. Боят, в общи линии, свърши, ще знаеш. Сега остава само да почистим и да се заемем с доброто старо пиратство. — Влад пак се ухили. — Време за плащане. Идвай.

Замаяно го последвах. Прекосихме бункера по коридори, белязани със следи от скорошна битка, овъглени черти по стените, грозни пръски от кръв и човешки тъкани, тук-там по някой труп, а веднъж видяхме абсурдно елегантен мъж на средна възраст да седи вцепенен на пода, гледайки с тъпо изумление разкъсаните си крака, изпружени пред него. Сигурно беше избягал от казиното или бардака в началото на пукотевицата, за да слезе в бункера и да попадне под кръстосан огън. Докато минавахме, човекът немощно вдигна ръце към нас и Влад го простреля с плазмафрага. Оставихме го да лежи с огромна димяща дупка в гърдите и се изкатерихме по една сервизна стълбичка до старата балираща станция.

Навън на малкия пристан беше същата касапница. Сгърчени тела осейваха кея и плаваха между корабите. Тук-там, където бластерите бяха намерили нещо по-запалително от човешката плът, танцуваха пламъчета. Из дъжда се вдигаше дим. Вятърът определено стихваше.

Край водата Мураками бе коленичил до проснатата Вирджиния Видаура и напрегнато й говореше нещо. С едната ръка докосваше нежно бузата й. Двама от пиратите на Влад стояха наблизо с пушки през рамо и разговаряха оживено. Бяха мокри до кости, но иначе незасегнати.

Върху предната черупка на един зелен зономобил лежеше трупът на Антон.

Беше проснат с главата надолу, с изцъклени очи, а шарената му координаторска коса провисваше почти до водата. В гърдите и корема му зееше дупка колкото човешка глава. Изглежда, Ядви го бе простреляла в гръб от упор със свит до минимум шрапнелен бластер. Самият бластер се валяше в локва кръв на кея. От Ядви нямаше и следа.

Мураками ме видя и пусна лицето на Видаура. Вдигна шрапнелния бластер и го протегна към мен с две ръце. Пълнителят беше изхвърлен. Някой бе стрелял докрай и после бе захвърлил безполезното оръжие.

— Търсихме я, но не открихме нищо. Кол казва, че май я видял да пада във водата. Той бил горе на стената. Може само да е била зашеметена, но в тая каша… — Той размаха ръка към бурята. — Няма да разберем, докато не съберем телата. Бурята отминава на запад. Тогава ще я потърсим.

Сведох очи към Вирджиния Видаура. Не виждах никакви рани, но тя губеше свяст, главата й се люшкаше. Обърнах се към Мураками.

— Какво, по дяволите…

Дръжката на шрапнелния бластер излетя нагоре и ме удари по главата.

Бял пламък пред очите. Смайване. Нова струя кръв от носа.

Залитнах, зяпнах и паднах.

Мураками стоеше над мен. Захвърли бластера и измъкна от пояса си мъничък, изящен зашеметяващ пистолет.

— Съжалявам, Так.

И ме простреля с него.

В края на някакъв много дълъг и мрачен коридор ме чака жена. Опитвам се да бързам, но дрехите ми са подгизнали и тежки, а самият коридор е килнат на една страна и запълнен почти до коляно с нещо лепкаво, може би съсирена кръв, само че мирише на белотрев. Тичам по невидимия наклонен под, но отворената врата сякаш остава все тъй далече.

Проблем ли имаш, мой човек?

Напрягам неврохимията, но нещо не е наред, защото виждам всичко като през свръхмощен снайперски прицел. Щом трепна, гледката отскача настрани и очите ме заболяват, докато я върна на фокус. През половината време жената е добре надарената приятелка на Влад, гола до кръста и приведена над някакви непознати машинарии на пода на каютата си. Дългите, тежки гърди провисват като плодове — усещам как устата ми жадува да засмуче едрите тъмни връхчета. После, тъкмо когато си мисля, че съм овладял гледката, тя плъзва настрани и се превръща в малка кухня с ръчно боядисани щори, които задържат кошутското слънце. Там също има жена, също гола до кръста, но е друга, защото я познавам.