Денят навън се оказа по-ясен, отколкото изглеждаше преди малко. Слънцето беше бледо, но на припек можеше да се стоплиш, а облаците почваха да се разкъсват. Дайкоку висеше на югозапад като призрачен ятаган, а над океана кръжаха ситни точици, навярно крилодери. Под тях, на границата на нормалното ми зрение, се мержелееха две корабчета. В тишината откъм Текитомура долиташе приглушено бръмчене. Прозинах се, погледнах кутията амфетаминова кола в ръката си и я пъхнах в джоба на якето. Засега не държах да се разсънвам повече.
— Е, какво искаше? — попитах аз образа, застанал до мен.
— Помислих си, че бихте желали да знаете, че обектът има посетители.
Неврохимията се задейства светкавично. Времето около мен застина като разкашкан сняг, докато носителят „Ейшундо“ превключваше на боен режим. Все още гледах смаяно настрани към женската фигура, когато първият изстрел профуча край мен. Зърнах проблясъка на нажежения въздух там, където прониза изображението, сетне вече се завъртах, а по якето ми пробягваха пламъци.
— Мамка ви…
Нямах нож, нямах пистолет. Бях ги оставил вътре. Нямах време да достигна вратата, а и бездруго емисарският инстинкт ме тласна в обратна посока. По-късно щях да осъзная онова, което интуицията ми знаеше от самото начало — връщането в сградата беше чиста проба самоубийство. Без да обръщам внимание на горящото яке, аз се търкулнах зад ъгъла. Бластерният лъч блесна отново, но далече от мен. Стреляха пак по Обект 301 — мислеха, че е жива жена.
Да, ама си имат бластери, а ти — не.
Време бе да сменя арената.
Огнеупорният материал на якето бе оставил от пламъците само черен пушек и лека топлина около ребрата ми. От обгорелите влакна сълзеше влажен полимер. Дълбоко си поех дъх и се втурнах напред.
Крясъци зад гърба ми, отначало смаяни, сетне гневни. Може би се бяха надявали да са ме очистили още с първия изстрел, или пък просто не бяха от най-умните. Трябваха им цели две секунди, за да открият огън. Аз вече наближавах съседната хижа. В ушите ми нахлу пукотът на бластерна стрелба. Край бедрото ми лъхна горещ вятър и усетих как неволно ме полазват тръпки. Стрелнах се настрани, застанах с гръб към хижата и огледах терена напред.
Още три бараки, разположени в неправилна дъга около зоната на първоначалните разкопки. Зад тях гнездото се извисяваше в небето върху масивните си решетъчни опори като някаква огромна праисторическа ракета, готова за старт. Предния ден не бях влизал вътре — имаше прекалено много празни пространства, твърде малко опори за стъпване и петстотин метра пропаст откъм страната на отвесния планински склон. Но от предишен опит знаех какво може да стори с човешките възприятия причудливата перспектива на марсианската архитектура. Знаех също така, че емисарското обучение ще издържи на изпитанието.
Те щяха да ме последват разколебани, ако не и направо изплашени, объркани от главозамайващата необятност на вътрешното пространство, а ако имах късмет, можеше дори да ги жегне суеверен страх. Щяха да се чувстват в чужди води, да ги мъчи тревога.
Щяха да допускат грешки.
Което превръщаше гнездото в идеален терен за лов.
Стремглаво притичах през останалото открито пространство, шмугнах се между две от бараките и побягнах към най-близката греда от марсианска сплав, стърчаща над земята като дървесен дънер с дебелина пет метра. Археолозите бяха монтирали около нея метални стълбички. Прескачайки по три стъпала наведнъж, аз се изкатерих нагоре и стъпих върху издатината. Обувките ми леко се хлъзгаха по странната сплав със синкавоморав цвят. Подпрях се на един релефен техноглиф, част от най-близката решетъчна опора, увиснала във въздуха над пропастта. Опората беше висока поне десет метра, но на два метра вляво от мен имаше стълбичка, залепена с епоксидна смола за повърхността на барелефа. Сграбчих стъпалата и започнах да се катеря.
Нови викове долетяха иззад бараките. Не стреляха. Сигурно проверяваха зад ъглите, но нямах време да напрягам неврохимията и да проверявам дали е така. По дланите ми изби пот, стълбичката пукаше и се клатеше под тежестта ми. Епоксидната смола не държеше много добре върху марсианската сплав. Удвоих скоростта, стигнах догоре и с облекчена въздишка се преметнах върху гредата. Легнах по гръб, успокоих дишането си и се ослушах. Чрез неврохимията ясно долових звуците на зле организирано претърсване долу между бараките. Някой се мъчеше да простреля ключалката на една от вратите. Отправих поглед към небето и се замислих.
— Обект 301 — прошепнах едва доловимо. — Тук ли си?
— Да, намирам се в комуникационна близост. — Думите сякаш долитаха от въздуха до ухото ми. — Не се налага да говорите по-високо. Предполагам, че с оглед на ситуацията не желаете да приема видим образ в близост до вас.
