— Падайки, вие се хванахте за марсиански персонален кабел, който — доколкото можем да преценим функциите му — се сви и ви пренесе в сектора за възстановяване.
— Сектор за възстановяване? — Хвърлих поглед между стърчащите издатини, търсейки поне някакво безопасно място за стъпване. — И как действа системата?
— Не сме сигурни. Изглежда, от позицията, която заемате, всеки марсианец, или поне всеки възрастен марсианец, би могъл с лекота да използва околната структура, за да се добере до отворите в долната част на гнездото. Има няколко такива на разстояние…
— Добре, добре. — Вгледах се мрачно в стегнатия си юмрук. — Колко време съм бил в безсъзнание?
— Четирийсет и седем минути. Очевидно тялото ви е извънредно устойчиво на невронно-импулсни оръжия. И освен това е проектирано за оцеляване в рискова височинна среда.
Без майтап.
Просто нямах представа как фирма като „Ейшундо Органикс“ е могла да изчезне. Лично аз бих им дал най-добри препоръки. И друг път бях виждал носители с подсъзнателни програми за оцеляване, но това тук беше плод на чиста проба биотехнически гений. В замътеното ми съзнание трепнаха неясни спомени за станалото. Главозамайване, отчаян ужас и осъзнаване, че падам. Посягане към нещо едва различимо, докато ефектът на изстрела ме обгръща като заледен черен плащ. Рязко дръпване нагоре, сетне съзнанието ми гасне. Беше ме спасила някаква лаборатория, пълна с шантави биотехнолози, работещи ентусиазирано по проект отпреди триста години.
Замаяната усмивка изчезна от лицето ми, когато се опитах да преценя какво ли е станало със сухожилията и ставите след почти цял час висене на една ръка. Питах се дали ще има трайни увреждания и дали изобщо ще мога да я раздвижа.
— Къде са другите?
— Тръгнаха си. Вече са извън обсега на сензорите ми.
— Значи смятат, че съм паднал чак долу?
— Така изглежда. Мъжът, когото нарекохте Ковач, прати неколцина от служителите си да започнат претърсване в подножието на планината. Доколкото разбрах, ще се опитат да открият вашето тяло и тялото на жената, която осакатихте в престрелката.
— А Силви? Колежката ми?
— Отведоха я със себе си. Разполагам със запис на…
— Не сега. — Изкашлях се и за пръв път забелязах, че гърлото ми е пресъхнало. — Слушай, ти каза, че имало отвори. Пътища за проникване в гнездото. Къде е най-близкият?
— Зад тройния обратен шпил, вляво от вас, има отвор с диаметър деветдесет и три сантиметра.
Изпънах шия и видях за какво говори Обект 301. Обратният шпил изглеждаше досущ като двуметрова островърха шапка на вещица, смачкана на три места от удари на великански юмрук. Покриваха я неправилни синкави фасети, които отразяваха слабата светлина под гнездото и лъщяха като влажни. Най-долната деформация извиваше края на шпила почти хоризонтално и предлагаше нещо като седло, в което бих могъл да се вкопча. Дотам имаше не повече от два метра.
Лесна работа. Нищо и половина.
Ако изобщо успееш да скочиш с тая осакатена ръка.
Ако дланите ти сега се лепят по-добре за марсианската сплав, отколкото преди час.
Ако…
Посегнах нагоре с дясната си ръка и стиснах кабела близо до лявата. Много внимателно напрегнах мускули и започнах да се повдигам. Освободена от тежестта, лявата ми ръка прещрака и през вцепенението пробяга назъбена гореща вълна. Рамото ми изпука. Горещината плъзна по разтегнатите сухожилия и започна да се превръща в нещо подобно на болка. Опитах се да раздвижа лявата китка, но не постигнах нищо, освен остри тръпки в пръстите. Болката в рамото нарасна и се разля из мускулите на ръката. Личеше си, че когато се развихри наистина, ще стане непоносима.
Отново изпробвах пръстите на лявата ръка. Този път тръпките прераснаха в пулсираща болка, пронизваща до кости, от която в очите ми бликнаха сълзи. Пръстите не реагираха. Ръката ми беше като залепена за кабела.
— Желаете ли да уведомя аварийните служби?
Погледнах вдървената си лява ръка, после се озърнах отново към тройния шпил и надолу към пропастта. Дълбоко си поех дъх. После бавно придвижих по кабела дясната си ръка, докато пръстите й докоснаха лявата. Пак си поех дъх и се прегънах от кръста нагоре. Претоварените нерви в коремните ми мускули яростно запротестираха. Опитах се да преметна десния си крак, не успях, разлюлях се и опитах отново. Закачих кабела с глезен. Натоварването на лявата ръка отслабна още повече. Сега вече ме заболя наистина — из ставите и надолу по мускулите сякаш избухваха бомбички.
Още една въздишка, още един поглед надо…
Не, мамка му, не гледай надолу!
После започнах с палеца и показалеца да разтварям парализираните си пръсти един по един.
