Люсил спря, за да си поеме дъх.
— Работата е там, че сега съм принудена да докладвам всяка своя стъпка в кабинета на директора. Нали сме държавни служители. Нямам друг изход. Съгласно последните му заповеди, трябва веднага да прекратиш разследването и…
— Не съм му подчинена! Няма право нищо да ми нарежда.
— О, Рейчъл, та той веднага ще позвъни на твоя шеф! Може би вече го е сторил.
— Кажи на твоя директор, при цялото уважение, което му дължа, че ако той или някой друг реши точно сега да бие отбой, Памела Естърхаус ще бъде мъртва най-късно до сутринта. Осигури им още малко време, Люсил! Кажи им за съдията. По-добре да го чуят от твоите уста, отколкото от новините по телевизията след час-два. Не ме изоставяй точно сега. Наближава краят на играта… Остани с мен!
За миг пукотът от статичното електричество отекна гръмко в ухото на Рейчъл.
— Какво ще правиш сега? — попита Люсил.
— Ще побързам да открия Памела Естърхаус преди Инженера и да я скрия някъде, където ще бъде в безопасност.
— Но къде?
— В първото полицейско управление, което ми попадне пред очите. Или в сградата на ФБР. Тогава вече твоят директор може, ако пожелае, да ми вземе главата.
— Колко време ти е необходимо?
— Не зная. Люсил, чуваш ли ме? Обещавам ти, че ако ме притиснат до стената, ще вдигна такава олелия, че ще имаш повод да изпратиш момчетата от специалния отряд по следите ми.
— Добре, Рейчъл — тихо се съгласи Люсил. — Помъчи се да я откриеш, но не забравяй, че съм длъжна да съобщя на моя шеф плановете ти.
— Трябва да се опиташ да го убедиш, че ако Инженера пръв се добере до нея, ще бъде безнадеждно късно да й осигуряваме каквото и да било прикритие.
През дърветата край улицата и профучаващите автомобили Рейчъл успя да зърне мигащите светлини на полицейската кола по отсрещната алея. От пронизващия вой на сирените стъклата на колата й започнаха да вибрират. Тя набра номера на Памела Естърхаус.
Четири позвънявания — никакъв отговор. Накрая се чу женски глас.
— Министерство на правосъдието. Добър ден.
— Памела Естърхаус?
— В момента не е кабинета си.
„Може би ще прехвърлят разговора от кабинета й в друга стая…“
— Името ми е Рейчъл Колинс, военен следовател, от Форт Белвоар. Налага се спешно да говоря с госпожа Естърхаус.
— Един момент, моля.
Паузата й се стори безкрайна, Рейчъл започна да барабани с пръсти по волана. Наложи й се да чака още толкова дълго, че по едно време се зачуди дали не са прекъснали линията.
— На телефона е Памела Естърхаус.
Гласът беше рязък, делови и хладен. Рейчъл внезапно се смути: как да съобщи мрачната вест на една жена, с която никога не се бе виждала?
— Госпожо Естърхаус, аз съм Рейчъл Колинс. — Тя спомена своя чин, а след него и номера на служебната си карта, за да спечели доверието на жената на другия край на линията.
— Какво мога да направя за вас, следовател Колинс?
Рейчъл се опита да събере сили и да съобщи на Памела Естърхаус, че вече е вдовица. Спря се само, за да изслуша приглушеното й изхлипване, след което съобщи къде и кога беше умрял съдията.
— Колинс, наистина ли вие се обаждате?
Рейчъл затвори очи.
— Да, госпожо, аз се обаждам.
— Вие ли бяхте с моя съпруг, когато… когато това се случи?
— Да, аз бях.
— Но сега не сте при него, нали? Защо не ми се обаждат от полицията или от спешното отделение на някоя болница, а вие? Нищо не разбирам…
— Вашият съпруг почина от сърдечен пристъп, госпожо Естърхаус. Поне така изглеждаше. Но аз зная, че беше убит. Зная също, че убиецът сега е по вашите следи.
— Саймън убит?! Да не сте полудяла?
— Обадете се в полицията, госпожо Естърхаус. Те ще потвърдят кога и къде се е случило. Ще ви кажат също, че очевидци са видели някаква жена с него. Това бях аз. Но полицията не подозира каква опасност е надвиснала над вас самата. Но аз зная. Само аз. И притежавам доказателства. Ще ви обясня всичко, когато се срещнем в кабинета ви в Министерство на правосъдието.
— В момента не се намирам в Министерство на правосъдието, а в сградата на Конгреса. Моята секретарка ви прехвърли тук.
„О, това не е добре! Никак не е добре!“
— Госпожо Естърхаус, къде точно се намирате в момента?
— В библиотеката на Конгреса.
— Има ли някой около вас?
— Не. Преди малко си тръгнаха хората, с които имах среща.
— Някаква охрана?
— Слушайте, това вече преминава всякакви граници! Не ви познавам, никога не съм ви виждала…
— Веднага тръгвам към библиотеката.
— Прекъсвам връзката, следовател Колинс, ако наистина така ви е името. А после ще се обадя в полицията…
— Но след като се убедите, че ви казвам истината, може ли да ми позвъните на номера, който ще ви продиктувам. Моля ви…
— Добре. Дайте ми проклетия номер!
Рейчъл изреди цифрите. Чу се рязко изщракване, а след него сигнал „Свободно“.
Тя отпусна глава на облегалката. Памела Естърхаус — тази „важна клечка“ говореше като надменна кучка.
„Как би реагирала самата ти, ако беше на нейно място? Ако някоя жена, напълно непозната, ти пробута подобна версия?“
