Омагьосваща история за невъзможната любов,която е и невъзможно да бъде отхвърлена…Едно момиче. Две момчета.Неземна музика. Реален свят. Магически свят.Магическа реалност. Невъзможна любов.Животът на Диърдри и на най-добрия й приятел Джеймс се променя завинаги, когато се сблъскват с красивия, но гибелен свят на феите.Диърдри Монахан е талантлива музикантка, която постепенно открива, че странностите й са повече от обичайните за съвременна тийнейджърка. Вижда неща, които другите не виждат. Навсякъде около нея се появят четирилистни детелини.Всичко около нея се преобръща драматично, когато в живота й се появява загадъчният Люк – момче с тъмно минало.Те се влюбват страстно и безнадеждно. Ди с изненада разбира, че е Повелителка на детелините – една от малцината смъртни, които могат да виждат тайнствения жесток народ на феите – и че… Люк е един от Тях!Ди трябва да реши дали чувствата на Люк са истински, или са само средство да бъде примамена в един много, много опасен свят…Започва битка между смъртта и любовта, между любовта и приятелството, между приятелството и предателството…."Разтърсваща любовна история, приключение, фантазия и умело съчетаване на магичния и обикновения живот – това е Ридание!"
Не знаеше от колко време се крие там. Достатъчно дълго, за да усети как студената вода прониква в цялото му тялото и краката му се вкочанясват. Достатъчно дълго, за да не може вече да държи главата си над водата. Зловещ вой на глутницата в далечината караше сърцето му да бие учестено.
Затвори очи и се опита да се концентрира върху най-важната си задача в момента – да се задържи върху грапавите стени на стария кладенец.
Студеният допир на водата вледени врата му, имаше чувството, че мозъкът му вече е замръзнал. Погледна нагоре към ясното нощно небе. Въздъхна. Беше изтощен. От колко време правеше това? Цяла вечност, не можеше да си спомни някога да е било другояче. Лаят на преследващите го кучета се отдалечаваше; бяха загубили следата му.
Някъде другаде, в малка, кръгла, сива каменна стая, покрита с мъх, мек като козината на млада лисица, един гълъб се блъскаше бясно в телена клетка. Крилата му се удряха в стените, които бяха толкова фини, сякаш бяха направени от човешки коси. Гълъбът дращеше с нокти и безуспешно се опитваше да се захване за тънките телени струни. Беше обезумял не от желание да избяга – клетката нямаше врата, а по-скоро от страх. Това беше най-лошият възможен страх, безнадеждният, и вечното сърце на птицата биеше така лудо, като че ли всеки момент щеше да експлодира в гърдите й.
Бели, деликатни ръце се протегнаха, взеха някак треперещата птица от клетката и я подадоха на една лъчезарна дама, обкръжена от странно златисто сияние сред тази сиво–зелена стая.
Когато проговори, гласът й заблестя в пространството – толкова красив, че можеше да просълзи всекиго. „Крилата”, меко каза тя, като повдигна високо запалена свещ. Пръстите нежно разпериха встрани крилата на гълъба и протегнаха отпуснатото тяло към дамата. Свещта, която тя държеше, отразяваше цветовете на слънцето в очите на птицата.
Дамата се усмихна леко и задържа бледия пламък под крилата на гълъба.
Момчето в кладенеца потръпна. Прехапа устни и притисна силно ръце до челото си в желанието си да се успокои. Болката в гърдите го измъчваше и изгаряше, стягайки жестоко сърцето му. После отслабна също така внезапно, както беше започнала, и то въздъхна едва чуто.
Дамата в сивата стая вдигна свещта пред лицето си. Пламъкът освети красотата й: това беше красотата на съвършения летен ден, но очите й се присмиваха на бледото сравнение. „Той винаги избира трудния начин, нали?” При звука на гласа й гълъбът започна да се мята лудо. Този път жената вдигна свещта по-близо и пламъците обхванаха перата на птицата, извиха ги и ги опърлиха като лист хартия. Гълъбът застина, човката му се разтвори в мълчалива болка, очите му се впериха невиждащо в тавана.
В кладенеца момчето въздъхна отново, този път шумно, и се опита да си припомни, че трябва да държи главата си над водата. Стисна очи с цялата си сила, сърцето му се сви, а после спря да бие. Почувства се някак празно – за миг даже му стана любопитно, след това се отпусна бавно под водата, разтвори пръсти и гвоздеите, които държеше, заплуваха надолу в мрака под него.
Главата му се изтласка отново отгоре, вратът му се изви в нечовешки спазъм. Момчето беше изтеглено в нощта и захвърлено на ухаещата на детелини земя, плюейки вода от устата си.
„Няма да умираш още, стари приятелю”. Ловецът погледна към него с безразличие, нито ядосан, нито щастлив заради пленената си жертва. Ловът беше свършил, така че и забавлението бе приключило. Кучетата душеха около проснатото сред детелините тяло. „Имаме работа за вършене”.
остави сърцето ми разбито,
опустошено, без надежда.
Трябваше да знам, че ще стане така.
Като по чудо замая ме лицето ти благо,
красотата ти ще ме преследва, където и да съм.
Трябваше да знам, че ще стане така.
„Бриджит О’Мали”*
[* Стара ирландска песен. – Б. пр.]
