– Ти. Питал си за мен. – Старши конярят на лорд Ашфорд имаше червендалесто лице, станало още по‑червено от оранжевата му ливрея и отривистото му говорене. – Казвай какво има? Нямам време за…
– Искам да продам тази кобила – прекъсна го бързо Дънк, преди мъжът да го е разкарал. – Добра е, стъпва сигурно и…
– Нямам време, казвам ти. – Хвърли много бегъл поглед на Блага стъпка. – Милорд Ашфорд няма нужда от такива. Заведи я в градчето, Хенли може би ще ти даде някой сребърник. – И му обърна гръб.
– Благодаря ви, милорд – побърза да каже Дънк, преди мъжът да си е тръгнал. – Милорд, кралят ли е дошъл?
Старшият на конюшните се изсмя.
– Не, слава на боговете. Това нашествие на принцове е достатъчно изпитание. Къде ще намеря ясли за всички тези животни? А фураж? – Излезе навън и завика на ратайчетата си.
Докато Дънк напусне конюшните, лорд Ашфорд беше отвел кралските си гости в залата на замъка, но двама от рицарите на кралската гвардия с белите им брони и снежнобели наметала се бяха задържали на двора и говореха с капитана на стражата. Дънк спря пред тях.
– Милорди, аз съм сир Дънкан Високия.
– Добра среща, сир Дънкан – отвърна по‑едрият от белите рицари. – Аз съм сир Роланд Крейкхол, а това е заклетият ми брат, сир Донел от Дъскъндейл.
Седемте шампиони на Кралската гвардия бяха най‑могъщите воини във всичките Седем кралства, освен може би самия принц на короната, Белор Копиетрошача.
– Да ви включат в списъците ли сте дошли? – попита с тревога Дънк.
– Не би ни подобавало да се бием срещу тези, които сме се заклели да защитаваме – отвърна сир Донел, с рижа коса и брада.
– Принц Валар има честта да е един от шампионите на лейди Ашфорд – обясни сир Роланд. – А двама от братовчедите му смятат да участват в игрите. Останалите дойдохме само да гледаме.
Успокоен, Дънк благодари на белите рицари за добрината им и подкара навън през портите, преди още някой принц да е решил да го спре. „Трима млади принцове“, разсъди той, след като обърна кобилата към улиците на Ашфорд. Валар беше най‑големият син на принц Белор, втори поред наследник на Железния трон, но Дънк не знаеше колко от прословутата мощ на баща си с пика и меч може да е наследил. Още по‑малко знаеше за другите принцове Таргариен. „Какво ще направя, ако се наложи да яхна срещу принц? Дали изобщо ще ми позволят да предизвикам на двубой толкова знатен?“ Не знаеше отговора. Старецът често беше казвал, че е тъп като стена на замък, и в момента се чувстваше точно така.
За Хенли Блага стъпка изглеждаше съвсем добре, докато не чу, че Дънк иска да я продаде. Тогава конярят започна да вижда в нея само недостатъци. Предложи триста сребърника. Дънк отвърна, че трябва да получи три хиляди. След много спор и ругатни се разбраха за седемстотин и петдесет сребърни елена. Това беше доста по‑близо до началната цена на Хенли, отколкото на Дънк, което го накара да се почувства като губещ двубоя, но конярят нямаше да вдигне повече, тъй че накрая нямаше друг избор, освен да се примири. Вторият спор почна, когато Дънк заяви, че цената не включва седлото, а Хенли настояваше, че го включва.
Най‑сетне всичко се уреди. Когато Хенли отиде да донесе парите, Дънк погали Блага стъпка по гривата и й каза да има кураж.
– Ако победя, ще се върна и ще те откупя отново, обещавам. – Не се и съмняваше, че всички недостатъци на кобилата през следващите няколко дни ще изчезнат и тя ще струва двойно повече от днес.
Конярят му даде три златни къса и останалото в сребро. Дънк захапа една от златните монети и се усмихна. Никога не беше опитвал злато, нито беше пипал. „Дракони“ наричаха хората монетите, защото бяха изсечени с триглавия дракон на дома Таргариен на едната страна. Другата носеше образа на краля. Две от монетите, които му даде Хенли, имаха лицето на крал Дерон. Третата беше по‑стара, доста изтъркана и показваше друг мъж. Името му беше изписано под главата, но Дънк не можеше да чете буквите. Видя, че имаше и остъргано злато по ръбовете. Изтъкна го на Хенли, шумно при това. Конярят изръмжа недоволно, но му даде още няколко сребърника и шепа медни петаци да компенсира теглото. Дънк веднага му върна няколко от петаците и кимна към Блага стъпка.
– Това е за нея. Гледай да има овес за тази нощ. А, и някоя ябълка също.
С щита на ръка и с чувала със стара броня на рамо Дънк се запъти пешком по слънчевите улици на градчето Ашфорд. Тежестта на всички тези монети в кесията го караше да се чувства странно: почти замаян, от една страна, и притеснен, от друга. Старецът никога не му беше поверявал повече от една‑две монети наведнъж. Можеше цяла година да преживее с толкова много пари. „А какво ще направя, като свършат, ще продам Гръм?“ Този път водеше до просия или разбойничество. „Този шанс никога няма да имам отново, трябва да рискувам всичко.“
