Но пясъците поддаваха под краката им. Когато момчето се опита да изпълзи от дупката, ронещите й се страни поддадоха и се свлякоха. Дънк видя как пясъкът засипа момчето и го погреба, докато то отваряше уста да извика. Помъчи се да го измъкне, но пясъците се издигаха около него, дърпаха го надолу в гроба, запълваха устата му, носа, очите…
След разсъмване сир Бенис се захвана да учи новобранците да оформят стена от щитове. Строи ги осмината плътно, рамо до рамо – щитовете им се допираха и върховете на копията щръкнаха между тях като дълги остри дървени зъби. После Дънк и Ег яхнаха и връхлетяха срещу тях.
Майстер отказа да се доближи на повече от десет стъпки от копията и рязко спря, но Гръм беше обучен за това. Големият боен кон настъпи с грохот напред и набра скорост. Кокошките се разхвърчаха под краката му, запляскаха и закудкудякаха. Паниката им май се оказа заразителна. Големия Роб отново беше първият, който пусна копието си и побягна, като остави празнина в средата на стената. Вместо да стегнат редицата, другите воини на Стендфаст се разбягаха с него. Гръм нагази върху захвърлените им щитове, преди Дънк да е успял да го озапти. Оплетени клони запращяха и се прекършиха под подкованите му с желязо копита. Сир Бенис избълва низ люти ругатни, докато пилци и селяни се пръскаха във всички посоки. Ег се бореше мъжествено да удържи смеха си, но накрая загуби битката.
– Достатъчно. – Дънк задържа Гръм на място, развърза шлема си и го смъкна. – Ако направят това в битка, ще ги избият до един.
„И теб и мен също най‑вероятно.“ Утрото вече беше горещо и се чувстваше мокър и лепкав все едно изобщо не се беше къпал. Главата му пулсираше и не можеше да забрави съня, който беше сънувал предната нощ. „Изобщо не стана така – помъчи се да се увери. – Не беше така.“ Кестен беше издъхнал по време на дългата суха езда към Вайт, тази част беше вярна. Двамата с Ег яздеха заедно на Гръм, докато братът на Ег не му даде Майстер. Останалото обаче…
„Изобщо не плаках. Може да съм искал, но не плаках.“ Искаше и да погребе коня, но дорнците нямаше да чакат.
– Пясъчните кучета трябва да ядат и да хранят кутретата си – каза един от дорнските рицари, докато помагаше на Дънк да свали седлото и такъмите от мъртвия кон. – Плътта му ще нахрани кучетата или пясъците. До една година костите му ще са се разпаднали. Това е Дорн, приятелю.
Като си го спомни, Дънк неволно се зачуди кой ли ще се храни с плътта на Уат, и на другия Уат, и на третия Уат. „Може би има пъстри риби под Пъстрата вода.“
Подкара Гръм до кулата и слезе от коня.
– Ег, помогни на сир Бенис да ги съберете и ги върнете тук. – Тикна шлема си в ръцете на момчето и закрачи към стъпалата.
Сир Юстас го посрещна в полутъмната си дневна.
– Това не стана добре.
– Не стана, милорд – отвърна Дънк. – Няма да свършат работа.
„Един заклет меч дължи на господаря си служба и подчинение, но това е лудост.“
– Беше им първият път. Бащите и братята им бяха също толкова зле или още по‑зле, когато започнаха обучението си. Синовете ми работеха с тях, преди да тръгнем да помогнем на краля. Всеки ден, цели две седмици. Направиха войници от тях.
– А когато дойде битката, милорд? – попита Дънк. – Как се справиха тогава? Колко от тях се върнаха у дома с вас?
Старият рицар го изгледа продължително.
– Лем – отрони накрая. – И Пейт, и Дейк. Дейк ни събираше продоволствие. Беше най‑добрият снабдител, когото съм познавал. Никога не вървяхме с празни кореми. Трима се върнаха, сир. Трима и аз. – Мустакът му потрепери. – Може да отнеме повече от две седмици.
– Милорд. Жената може да дойде тук още утре, с всичките си хора – каза Дънк. – „Добри момци са, но скоро ще са мъртви момци, ако тръгнат срещу рицарите на Колдмоут.“ – Трябва да има някакъв друг начин.
– Някакъв друг начин. – Пръстите на сир Юстас леко пробягаха по щита на Малкия лъв. – Няма да получа правосъдие от лорд Роуан, нито от този нов крал… – Старецът сграбчи Дънк за ръката под лакътя. – Сещам се, че едно време, когато управляваха зелените крале, човек можеше да плати на друг кръвнина, ако си убил някое от животните или селяните му.
– Кръвнина ли? – попита Дънк подозрително.
– Някакъв друг начин, както каза ти. Имам малко заделени монети. Нали е само малко кръвчица на бузата, както твърди сир Бенис. Бих могъл да платя на човека един сребърен елен и три на жената за оскърблението. Бих могъл, и ще го направя… стига тя да развали бента. – Старецът се намръщи. – Не мога да ида при нея обаче. Не и в Колдмоут. – Тлъста черна муха бръмна около главата му и кацна на ръката му. – Замъкът беше наш някога. Знаехте ли това, сир Дънкан?
– Да, милорд. – Сам Гърбиците му го беше казал.
– За хиляда години преди Завоеванието ние сме били Пазителите на Северните покрайнини. Двайсетина по‑малки лордове са ни били васали, и сто оземлени рицари. Имали сме четири замъка и наблюдателни кули на хълмовете, за да предупреждават за идването на враговете ни. Колдмоут е най‑големият. Лорд Первин Озгри го е вдигнал, Первин Гордия.
