Затова, щом двамата излязоха от странноприемница „Хотуелс“, сякаш от само себе си се насочиха към мястото, където Уилям Хенри бе идвал на излет заедно с баща си, а Джордж Парфрай ги бе наблюдавал горе от скалите. Полянката не беше голяма, не приличаше на дългия равен бряг на Ейвън откъм страната на Бристъл. Някакви си пет-шест метра трева между скалата Сейнт Винсънт и друга, разположена по-ниско чука. Такива места, само че сред дървета, наричаме долчинки.
От деня, когато Морган — баща и син, бяха идвали на излет тук, бяха минали цели девет месеца, ала всичко наоколо сякаш не се бе променило — да си речеш, че е застинало във времето. Водите на придошлата заради прилива Ейвън бяха на съвсем същото равнище, тревата беше в същите отсенки на зеленото, урвите отразяваха светлината под съвсем същия ъгъл. Безвремие! И възможност с единия крак да прекрачиш в бъдещето, а с другия да си останеш в миналото. Сякаш днешният ден бе изтръгнат от хода на бързолетното време!
Уилям Хенри седна, а Джордж Парфрай извади скицника и парченце въглен.
— Може ли да погледам, чичо Джордж?
— Не, защото ще те рисувам. Ще ми позираш, а това ще рече, че трябва да стоиш мирен и да забравиш, че те наблюдавам. Брой маргаритките. А щом те нарисувам, ще се видиш на портрета.
И така, Уилям Хенри седеше, а Джордж Парфрай го гледаше.
Отпърво въгленът се движеше бързо и уверено, ала лека-полека щрихите върху хартията ставаха все по-малко и накрая Парфрай спря да рисува. Беше в състояние единствено да гледа. Не само тази неописуема красота, но и своята съдба.
„Сега не му е времето, изобщо не му е времето. Влюбен съм до полуда в това непорочно създание, което е с цели трийсет и пет години по-младо от мен. Докато го пробудя за любовта, то вече не ще открива у мен нищо, достойно за обичане. Трагедия, достойна за перото на Бил Шекспир! Когато момчето стане Хамлет, аз ще бъда един грохнал Лир.“
Панделката, с която бе прихваната косата на малчугана, отдавна се беше смъкнала и сега буйните му черни къдри падаха върху лицето досущ гъст пушек, отнесен от вятъра високо в небесата. Кожата му беше като атлаз, не, като прасковка, като слонова кост, тъничкият орлов нос бе точно тъй патрициански, както и скулите, а в ъгълчетата на устните — пълни и чувствени, сякаш се бе загнездила потайна усмивка. Ала всичко това изобщо не можеше да се сравнява с очите!
Сякаш доловил промененото настроение на Парфрай, Уилям Хенри го погледна право в лицето и загадъчната му усмивка изведнъж се стори на смаяния учител едва ли не покана, отправена от някакво потайно кътче в душата на момчето, за чието съществуване то дори не подозираше. Очите на Уилям Хенри се изпълниха със светлина, тъмните точици затанцуваха сред златото, озарени от слънцето, което бе надзърнало иззад загладена от водата скала.
Джордж Парфрай не се сдържа. Скочи още преди да е имал време да помисли. Прекоси разстоянието, делящо го от неговата орис, и целуна Уилям Хенри по устата. После се наложи да хване момчето — точно сега просто нямаше да понесе, ако го пуснеше да си тръгне, трябваше да усети вкуса на кожата по челцето, страните и врата му, да помилва малкото телце, което трепереше едва доловимо като мъркаща котка.
— Колко си красив! Колко си красив! — заповтаря той през шепот.
Малчуганът се отскубна трескаво, скочи на крака, после се поколеба и завъртя очи — не знаеше в коя посока да хукне. Ужасът още не го беше сковал, единственото, за което си мислеше сега детето, бе как да избяга.
Поотърсил се от безумието, Парфрай също се изправи и протегна ръка, без да разбира, че е препречил единствения път, откъдето Уилям Хенри може да се измъкне.
— Извинявай, Уилям Хенри! Не исках да те обидя или нараня. За нищо на света не бих те наранил! Ужасно съжалявам — простена учителят и разпери ръце с молба да му простят.
Точно тогава Уилям Хенри изпадна в ужас. Видя ръце, които според него не искат прошка, а се домогват да го сграбчат, и се обърна на другата посока с надеждата да се отскубне оттам. Пред него блесна Ейвън с цвят на калена стомана — реката се гънеше и се виеше, водата съскаше и струеше на мощен поток към лъкатушното ждрело. Господин Парфрай пристъпи към малчугана, пак се опита да го сграбчи и да го повали, върху лицето му играеше усмивка, която — всъщност не беше точно усмивка. В „Гербът на Купър“ Уилям Хенри бе разбрал какво означават такива усмивчици. Беше се случвало, докато баща му и дядо му не гледат, и други мъже да му се усмихват така и да му нашепват някакви примамливи неща. Хлапакът знаеше колко престорена е тази усмивка, само не разбра какво я е породило.
Отметна глава и загледа невиждащо слънцето.
— Тате-е-е! — простена и скочи в реката.
