САКАТИЯТ БОГ полностью

Тези Форкрул Ассаил – тези Чисти, толкова отклонили се от собствената си история, та да си въобразят, че са съдниците на цял един свят – бяха навярно най-могъщата останка от вида си. А не можеше ли да се каже същото и за Скитниците Гунт’ан? „Не сме ли ние последните К’Чаин Че’Малле? Не е ли подобаващо да се срещнем за още една битка, за едно последно стълкновение между Древни сили?“ Фактът, че тази война щеше да въвлече хора и от двете страни, бе случайност. Че цели цивилизации можеше да рухнат – или всъщност всички цивилизации… е, Гу’Рул нямаше да пролее и една капка масло от скръб заради това. При хората всяка вяра не бе нищо повече от дим, понякога толкова гъст, че да заслепи, а понякога – цинично прозрачен. И всяка вяра бе огън, който поглъщаше собственото си гориво, докато не остане само пепел. Доколкото Гу’Рул можеше да прецени, единствената добродетел, която притежаваха хората, бе този техен талант да започват наново, с крепка решимост, възстановена във внезапния блясък на подновения оптимизъм, в пълно пренебрежение към уроците, които можеха да им предложат миналите провали. И нямаше друг избор освен да признае силата на тази добродетел. „Основава се на колективната безпаметност, но както всеки знае, глупостта няма нужда от оправдание, за да се преповтаря.“

Жената, която носеше, издаде тих стон и той я погледна. Не се беше справила добре в безумния си опит да намери Ловците на кости. Гу’Рул беше намерил скелета на коня й на по-малко от третина дневен преход от дирята, оставена от армията, а с помощта на месоядните скакалци я бе проследил до самата диря.

Изпита смътно безпокойство при мисълта за Ловците на кости. Високо от небето над пустинята бе видял раздраната им, накъсана пътека, изпънала се на изток. Назад бяха останали стотици трупове на хора и животни, но не можеше да види края на тази пътека. „Би трябвало вече всички да са измрели.“

– Намалете дажбите още – заповяда кралица Абрастал.

Офицерите се поклониха покорно и тръгнаха към ротите си.

Спакс погледна намръщено към залязващото слънце и изпъшка:

– Страдат, Огнекоса. Баргастите са свикнали на такива лишения – от поколения сме били изтласквани към най-оскъдните райони. Научили сме се на страдание.

– Утре ще стигнем южните провинции на Коланси – каза тя. – Но се боя, че няма да намерим спасение там.

Той мълчаливо кимна. Бяха се натъкнали на останките от бежански кервани. Лагери, затрупани с изсъхнала смет и съсухрени трупове. Ями за огнища, пълни с човешки кости, много от тях на деца. Предния ден глутница измършавели псета бе нападнала патрул гилки и се наложи да избият всички животни – отчаянието бе изпило всякакъв страх, всякакъв усет за самосъхранение.

– Ще започнем да колим товарните животни – каза Абрастал. – Боен главатар, мисля, че вече разбирам защо адюнктата прие така всичко, пред което ни предстоеше да се изправим, и начина, по който тези истини я нараниха. Трябва да се откажем от всякаква надежда изобщо да се върнем от тази война.

Той се почеса по брадата, помисли над думите й и отвърна:

– Белите лица тръгнаха, за да търсят последна битка, миг на съвършена слава. Младите ни богове се изправиха пред нас, с почернелите им от мръсотия лица, с косите им с цвета на кръв. От най-дълбокия торф се надигнаха пред нас. И от древните погребални кораби извадиха най-прекрасните оръжия на предците ни. „Враговете ни очакват“, казаха ни.

Тя го изгледа с присвити очи.

– И все пак вие, гилките, се отцепихте. Изоставихте предначертанието, което ви доведе на този континент.

– Ще ви кажа истината за това, ваше величество. Когато Хъмбръл Тор умря, видяхме края на съюза на Бялото лице. Онос Т’уулан, издигнат на мястото на Тор, нямаше никакъв недостатък. Всъщност, ако може да се вярва на определени слухове, този воин е по-стар от боговете ни, а мощта му с кремъчния му меч изобщо не подлагам на съмнение. Не, той прие тази титла от любов – към единствената дъщеря на Хъмбръл. Не притежаваше фанатизма, който по-младите воини толкова искаха да видят у своя водач. Очите му не блестяха жадни за воинска слава, а в гласа му – колкото и мъдри да бяха думите му – нямаше никакъв плам.

– Накратко казано, не е бил политик.

Спакс отвърна с гримаса:

– Човек би си помислил, че племена, довеждани до разгром през столетията, кланове, прогнили от кръвни вражди и пропити от взаимна омраза, би си помислил, нали, че ще се вслушат в благоразумието, че са ни нужни тези предупреждения срещу самоунищожението.

– А ако Хъмбръл Тор не се беше удавил…

– Дори Тор едва успяваше да задържи клановете заедно. Не мога дори да заявя със сигурност, че удавянето му бе нещастен случай – не бях свидетел на това. Тъй или иначе, ние гилките не видяхме нищо зло в Онос Т’уулан, само в онова, което вероятно щеше да го споходи. При баргастите, Огнекоса, един водач не бива просто свален, отхвърлен. Убиват го. А също и фамилията му – избиват целия му род. Ние гилките не искахме да сме част от това.

– А предупредихте ли Онос Т’уулан, преди да тръгнете?