Взривове! Сякаш целият склон изригна под колансийските сили. Взривната вълна се затъркаля нагоре и разтърси билото, разклати стената и каменните порти се разтресоха, сграбчи дървената платформа, на която стояха Ерекала и останалите, и я разтърси толкова свирепо, че перилата изпращяха и се изпочупиха. Мъже и жени западаха от платформата с писъци.
Ерекала се вкопчи в страничната греда и успя да се задържи. „Вълците да ни опазят дано!“
Изправи се на странно килнатата на една страна платформа и погледна облаците прах и пръст – а в тях парчета броня, оръжия и кървави ивици плат: и всичко това вече се изсипваше върху тях като зловещ унищожителен дъжд.
Беше сам – дори Стейлок бе паднала от платформата.
От небето падна меч, заби се дълбоко в дъските вляво от него и затрепери. Отгоре се изсипваха още отломки.
Ерекала се мъчеше да проумее какво виждат очите му. Всичко освен най-високия, най-близкия окоп – с подравнения терен зад него – се бе превърнало в раздран хаос, земята бе осеяна със застъпващи се кратери, димящи сред натрошени и премазани трупове. По-голямата част от колансийската армия просто беше…
И тогава отново видя движение, долу – морските пехотинци отново лазеха нагоре по склона. Събираха се на групи и правеха нещо.
Оцелелите колансийци, замаяни и оцапани с кръв, се оттегляха нагоре към каменната стена и се трупаха на пътя. Повечето бяха захвърлили оръжията си.
„Краят на колансийската армия.“
Със странен пукот откъм морските пехотинци изригнаха пламъци и Ерекала облещи очи, щом видя огнените мълнии, излетели от позициите им. Изсвистяха във въздуха и се извиха нагоре в дъга.
От десетината ужасяващо мощни снаряда само два удариха претъпкания с бягащи войници път.
Платформата под краката на Ерекала се люшна, той изтърва стълба, хлъзна се покрай забития меч – а след това падаше. Нямаше никакъв звук. Осъзна, че е оглушал, и в сладката, съвършена тишина загледа връхлитащата да го срещне земя. А високо горе сянка забули утринната светлина.
Стейлок тъкмо се беше изправила, когато взривът отново я събори. Стената пред нея се разлюля и присвилите се за укритие под нея войници побягнаха. А след това, с огнен рев, нещо връхлетя върху портата вдясно от нея. Камъните се пръснаха в нажежена до бяло светлина, грохотът бе съкрушителен. Замаяна, тя побягна от пламналата порта. Видя командир Ерекала, паднал на десетина крачки от нея в развалините на разбитата платформа. Тялото му потръпваше. Тя забърза натам.
– Брат Ерекала!
Очите му бяха отворени, но бялото им бе зацапано с кръв. Устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо.
Тъкмо когато стигна до него, той се надигна на четири крака и се закашля.
– Командире!
Явно не можеше да я чуе. Стейлок погледна нагоре – цяла рота периши бяха повалени на земята от ужасните взривове. „Това не е битка. Това е касапница.“
И й се стори, че чу в черепа си воя на своите богове. Вой на безсилен гняв и на сляпо упорство. Вой, който не разбираше нищо.
Ръка в метална ръкавица стисна рамото на Стърн и го обърна. Той изръмжа и посегна за меча си, но спря.
– Юмрук?
– Спрете бомбардировката. Незабавно!
Ефрейторът огледа хората си с червени гръмове. Сандъците зад тях бяха отворени и между сандъците и местата за хвърляне лежаха вързопи подплата от овчи руна.
– Още им остават по четири-пет залпа, сър – по цялата линия!
– Казах, спрете! Върховният юмрук не иска да въвличаме перишите!
Стърн примига.
– Но ние не въвличаме перишите!
– Имате ли представа докъде стигат тия гръмове?
– Ама ние само по стената, сър, нищо повече. Никой не е хвърлял зад нея, Юмрук. Честна дума!
– Спри огъня!!!
– Слушам, Юмрук! А, Юмрук… голяма работа са тия гръмове, нали? Богове на бездната – до последния си ден няма да го забравя…
Млъкна, като видя как лицето й потъмня от гняв.
– Искахме ги
Стърн се намръщи.
– Съжалявам, Юмрук, но никой не ни го каза.
За миг си помисли, че ще го удари. Но тя се обърна бясна и тръгна надолу. Стърн се загледа след нея, докато слизаше по склона, където редовните и тежките стягаха редици и се мъчеха да останат общо взето на онова, което бе останало от каменния път. „Мамка му, сега ще трябва да го ремонтираме това, нали? Но не е ли това тайната истина за всичко във военния живот? Заповядат ни да го гръмнем, а после ни заповядат да го построим отново. Да, това е то проклетата сапьорска съдба…“
Манкс се смъкна до него, лицето му бе обгоряло и зацапано от мазен дим.
– Защо задържаме? Имаме още много!
– Заповед на Юмрука, Манкс. Предай нататък – прибирай сандъците и да сложат повечко подплата. Всичката да я сложат.
Изправи се, разкърши схванатия си кръст и се огледа. Огромни дупки в земята, димящи кратери, купища трупове, прах, пръст и кръв. Въздъхна.
– Май работата ни тук свърши.
