От уредбата звучеше музика, която Аличе не познаваше и която не беше пусната, за да бъде слушана, а само за да допълни един съвършен, никак не случаен сценарий. Имаше две запалени свещи, вече отворено вино и подредена за двама маса. Остриетата на ножовете бяха обърнати навътре, което означаваше, че гостът е желан, както майка й я бе учила като малка. Бяла покривка без гънки покриваше масата, салфетките, сгънати като триъгълник, бяха с напълно съвпадащи ръбове.
Аличе седна и преброи празните чинии, поставени една върху друга, за да разбере колко ще се яде. Тази вечер, преди да излезе, бе останала дълго заключена в банята да се взира в кърпите, които Соледад сменяше всеки петък. В шкафа с мраморен плот камери комплекта козметика на майка си и го използва. Гримира се в полусянката и преди да си сложи червило, го помириса. Ароматът не й напомни нищо.
Позволи си ритуала да изпробва четири различни рокли, въпреки че от самото начало, ако не и от предишния ден, бе избрала тази, която носеше на конфирмацията на сина на Ронкони. Баща й я бе определил като неподходяща за случая, защото с нея гърбът й оставаше открит, ръцете й — съвсем голи.
Все още боса, облечена със синята рокличка, чието деколте върху светлата кожа приличаше на доволна усмивка, Аличе бе слязла в кухнята при Сол, за да я помоли за мнение с въпросително движение на веждите. „Прекрасна си“, й каза Сол. Целуна я по челото и Аличе се притесни, че ще й се развали гримът.
Сега в кухнята Фабио се движеше умело и в същото време с прекалената предпазливост на човек, който знае, че е наблюдаван. Аличе отпиваше от бялото вино, което й бе сипал, и алкохолът предизвикваше малки експлозии в стомаха й, празен от поне двайсет часа. Топлината се разпростираше в артериите, после бавно се качваше до главата й и измиваше мисълта за Матия, както морето вечер си превзема отново плажа.
Седнала на масата, Аличе преценяваше внимателно силуета на Фабио, ясната линия, която отделяше кестенявата му коса от врата, не много тесния ханш и леко издутите под ризата рамене. Остави се да я завладее мисълта колко ли сигурна би се чувствала, здраво притисната в обятията му, без възможност да избира.
Прие поканата му, защото бе казала на Матия за нея. Освен това сега беше сигурна — никога нямаше да има нещо по-приличащо на любов от това, което можеше да намери тук.
Фабио отвори хладилника и от купичка с масло отряза парче, което според Аличе тежеше поне осемдесет-деветдесет грама. Сложи го в тигана, за да го смеси с ризотото, и то се стопи, освобождавайки всичките си наситени животински мазнини. Загаси пламъка и с дървена лъжица бърка ризотото в продължение на още две минути.
— Готови сме — каза.
Избърса ръцете си в кърпа, метната на един стол, и се обърна към масата с тигана в ръце.
Аличе хвърли ужасен поглед към съдържанието.
— За мен съвсем малко — каза, като посочи с пръстите си буквално една щипка, непосредствено преди той да й сипе в чинията голям черпак от тази хиперкалорична смес.
— Не обичаш ли?
— Не — излъга Аличе. — Алергична съм към гъби. Но ще го опитам.
Фабио изглеждаше разочарован и остана с тигана в ръка. Дори пребледня малко.
— По дяволите, много съжалявам. Не знаех.
— Няма значение. Наистина — усмихна му се Аличе.
— Ако искаш, мога… — продължи той.
Замълча, когато Аличе хвана ръката му, и я погледна, както дете гледа подарък.
— Мога да го опитам обаче — каза Аличе.
Фабио убедено завъртя отрицателно глава.
— В никакъв случай. Ами ако после ти стане зле?
Върна тигана на печката и Аличе неволно се усмихна.
В продължение на половин час говориха пред празните чинии и се наложи Фабио да отвори още една бутилка бяло вино.
Аличе изпитваше приятното усещане, че губи частица от себе си при всяка глътка. Схващаше цялата несъстоятелност на собственото си тяло и в същото време масивното присъствие на тялото на Фабио, седнал срещу нея с лакти, подпрени на масата, и с навити ръкави на ризата до средата на ръцете. Мисълта за Матия, така постоянна в последните седмици, вибрираше тихо във въздуха като леко отпусната корда на цигулка, като нота, която звучи различно и се губи сред останалите звуци на оркестъра.
— Добре, можем да се утешим с второто — каза Фабио.
На Аличе почти й призля. Беше се надявала, че са свършили с яденето. Но Фабио стана от масата и извади от фурната тава с два домата, два патладжана и две жълти чушки, напълнени с нещо, което приличаше на смляно месо, смесено с галета. Композицията от цветове беше весела, но Аличе веднага помисли за големите размери на зеленчуците и си ги представи целите, както бяха непокътнати, разположени в средата на стомаха й като камъни на дъното на блато.
— Избери си ти — покани я Фабио.
Аличе прехапа устната си. После посочи плахо домата и той го пренесе в чинията й, като използваше вилица и нож като щипки.
— Освен това?
— Това ми е достатъчно — каза Аличе.
— Невъзможно. Не си яла нищо. С всичко, което изпи!
Аличе го погледна отдолу нагоре и в продължение на минута го мразеше силно, както мразеше баща си, майка си, Сол и всеки, който й броеше нещата в чинията.
