Събитията, които ще разкажа, са толкова странни, героите, които ще представя, са така необикновени, че смятам за свой дълг, преди да предложа на моите бъдещи читатели първата глава на книгата си, да поговоря няколко минути с тях за тези събития и за действащите лица.
Събитията се отнасят към времето на Директорията, от 1798 до 1800 година. Двата доминиращи факта са завладяването на неаполитанското кралство от Шанпионе1 и реставрацията на крал Фердинанд от кардинал Руфо — два еднакво невероятни факта, защото Шанпионе разбива с 10 000 републиканци една армия от 65 000 войници и след тридневна обсада завзема една столица от 500 000 жители, а Руфо, тръгнал с пет души от Месина, увеличава непрестанно привържениците си, минава през целия полуостров, от Реджо до нос Магдалена, пристига в Неапол с 40 000 санфедисти2 и възстановява на престола сваления крал. Потребен е Неапол с неговото невежествено, непостоянно и суеверно население, за да могат подобни невъзможни неща да се превърнат в исторически събития.
И така, ето рамката:
Нахлуването на французите, обявяването на Партенопската република, появата на големите личности, прославили Неапол през четирите месеца (колкото трае тази република), санфедистката реакция на Руфо, възстановяването на Фердинанд и кланетата, последвали това възстановяване.
Що се отнася до героите, и тук, както във всички наши книги, те се подразделят на исторически и на измислени личности.
На нашите читатели ще се стори странно, че им представяме съвсем равнодушно измислените действащи лица, които съставят романизувания дял на книгата; но читателите са били повече от четвърт век твърде снизходителни към нас и затова, като се явяваме отново пред тях след седем-осемгодишно мълчание, не смятаме, че е необходимо да отправяме призив към някогашната им симпатия. Ако те се отнасят към нас така, както са се отнасяли всякога, ще се смятаме много щастливи.
Но за някои исторически личности ни се струва съвършено необходимо да поговорим; иначе бихме се изложили на опасността тези образи да бъдат сметнати ако не за напълно измислени, то поне за маскирани от нас, както сме намерили за добре; дотолкова тези исторически лица със своята шутовска ексцеитричност и животинска жестокост са извън границите не само на това, което става пред очите ни, но и на това, което можем да си въобразим.
Така няма друга кралска власт, която може да бъде представена с образец като Фердинанд, друго население, което да ни даде типа на Мамоне. Както виждате, вземам двете крайни точки от обществената стълба: краля, държавния глава; селянина, разбойническия главатар. Да започнем с краля; и за да не дадем повод на роялистите да се провикнат, че се отнасяме кощунствено към монархията, ще разпитаме човек, който е посещавал два пъти Неапол, виждал е и е изучавал крал Фердинанд тъкмо по времето, когато нашият план ни налага да го представим. Този човек е Жозеф Горани, френски гражданин, както сам се назовава, автор на „Тайни мемоари за дворовете, правителствата и нравите на главните италиански държави“.
Нека приведем три откъса от тази книга и покажем краля на Неапол като ученик, като ловец и като риболовец. Давам думата на Горани:
„Когато Карло III, след смъртта на испанския крал Фердинанд VI, остави неаполитанския престол, за да заеме испанския, той обяви първородния си син за негоден да царува, провъзгласи втория за Астурийски княз и остави в Неапол третия, който бе признат за крал, при все че беше още малолетен. Най-големият беше идиотизиран от лошите обноски на кралицата, която постоянно го биеше като някоя зла майка от простолюдието; тя беше саксонска княгиня, сурова, скъперница, властна и зла. При заминаването си за Испания Карло реши, че трябва да назначи възпитател на неаполитанския крал, който беше още дете. Кралицата, която изпитваше пълно доверие в правителството, предложи този толкова важен пост на наддаване; най-висока цена бе дадена от княз Сан Никандро и той именно получи длъжността.
