Сапфиреносиньо полностью

— Защо момичетата винаги драматизират толкова? — попита Ксемериус. — Веднъж момчето да не е на кеф и да гледа кисело, защото са го фраснали по главата, и за теб светът вече свършва.

— Защото не ме обича — отвърнах отчаяно.

— Не можеш да си сигурна — рече Лесли. — За съжаление при Макс бях напълно убедена, защото само половин час след като ме заряза, беше видян да се натиска в едно кино с онази Ана. Но при Гидиън случаят не е такъв. Той просто е малко... непостоянен.

— Но защо? Трябваше да видиш само как ме гледаше. Някак си с погнуса. Сякаш съм някоя... хлебарка. Направо не мога да го понеса.

— Преди малко беше стол. — Приятелката ми поклати глава. — Трябва да се съвземеш. Господин Джордж има право: здравият разум отлита, когато е замесена любовта. А сме толкова близо до постигането на решаващ пробив!

Сутринта, тъкмо Лесли бе дошла вкъщи и се бяхме разположили удобно върху леглото ми, когато на вратата ми почука господин Бърнард — нещо, което никога досега не беше правил — и остави поднос с чай на бюрото ми.

— Ободряваща напитка за младите дами.

Бях го зяпнала изумено, тъй като не можех да си спомня някога изобщо да е пристъпвал на този етаж.

— Е, тъй като наскоро попитахте, си позволих да потърся — продължи господин Бърнард и ни погледна сериозно с бухалските си очи над ръба на очилата. — Както и очаквах, я намерих.

— Какво сте намерили?

Икономът отмести салфетката от таблата и под нея се появи една книга.

— "Зеленият ездач". Имам спомен, че я търсехте.

Лесли веднага скочи и взе книгата.

— Но аз вече разгледах книгата в библиотеката, в нея няма нищо особено... — измърмори.

Господин Бърнард й се усмихна снизходително.

— Предполагам, това се дължи на факта, че книгата, която сте видели в библиотеката, не е била собственост на лорд Монтроуз. Мисля, че е възможно този екземпляр да ви заинтригува повече.

С лек поклон той се бе оттеглил и ние веднага се нахвърлихме върху книгата. Една бележка, върху която някой бе изписал със ситен шрифт десетки числа, падна на пода. От вълнение страните на Лесли съвсем се бяха зачервили.

— О, боже, това е код! — извика тя. — Направо прекрасно! Винаги съм си мечтала за това. Сега само трябва да открием какво означава!

— Да — рече Ксемериус, който се бе провесил на корниза. — Много пъти съм го чувал. Мисля, че това е едно от онези прочути последни изречения в живота на някого...

Но на Лесли й отне по-малко от пет минути, за да схване, че числата се отнасят до отделни букви от текста.

— Първата цифра е страницата, втората посочва реда, третата — думата, а четвъртата — буквата. Виждаш ли? 14-22-6-3: това е страница четиринайсет, двайсет и втори ред, шеста дума, трета буква. — Тя поклати глава. — Колко плосък трик. Споменава се във всяка втора детска книжка. Но както и да е, според този код първата буква е "е".

Впечатлен, Ксемериус закима.

— Слушай приятелката си.

— Не забравяй, че всичко е на живот и смърт — продължи Лесли. — Да не мислиш, че искам да загубя най-добрата си приятелка, само защото след като се е натискала с някакво си момче, вече не е в състояние да използва ума си?

— И аз това казвам! — извика Ксемериус.

— Важно е да престанеш да цивриш и вместо това да разбереш какво са открили Люси и Пол. Когато днес отново те изпратят да елапсираш в 1956 година — просто трябва да помолиш господин Джордж да те прати пак там, — ще настояваш пред дядо ти за разговор на четири очи! Що за откачена идея да отидете в кафене! И този път ще си запишеш всичко, ама всичко, което ти каже, дори и най-незначителната подробност, чуваш ли? — Тя въздъхна. — Сигурна ли си, че се казва Флорентински алианс? Никъде нищо не успях да намеря за това. Непременно трябва да хвърлим поглед на тайните записки, които графът е оставил на пазителите. Де да можеше Ксемериус да движи предмети, тогава би могъл да потърси архивите, да мине през стените и просто да прочете всичко...

— Да, натрий ми носа с моята безполезност — рече Ксемериус обидено. — Бяха ми необходими само седемстотин години, за да се примиря, че не мога да прелистя дори и една страница.

Почука се и Каролайн провря глава през вратата.

— Обядът е готов! Гуени, двете с Шарлот ще бъдете взети след един час.

Изпъшках.

— И Шарлот ли?

— Да, така каза леля Гленда. "Горката Шарлот я използват за учителка на бездарни същества", спомена още тя.

— Не съм гладна — казах.

— Ей сега идваме. — Лесли ме ръгна в ребрата. — Хайде, Гуени. И по-късно можеш да се самосъжаляваш. Сега трябва да хапнеш нещо!

Седнах и издухах нос в кърпичката си.

— Нямам нерви да слушам ехидните коментари на леля Гленда.

— Да, но ако искаш да преживееш близкото бъдеще, ще се нуждаеш от здрави нерви. — Лесли ме издърпа на крака. — Леля ти и Шарлот ти предоставят добра възможност да се упражняваш. Ако преглътнеш обяда, от воле ще се справиш и със соарето.

— А ако не успееш, винаги можеш да си направиш харакири — рече Ксемериус.

Вместо поздрав мадам Росини ме притисна към пищния си бюст.

— Лебедова шийке! Ето те най-сетне. Колко ми липсваше!

— И вие на мен — казах откровено.