Минаването по коридора беше истинско късане на нерви. Джин беше очаквала голям ескорт, та трофтите да са сигурни, че те наистина са напуснали Мангъс, но за нейна изненада и безпокойство само един трофт ги изведе от кораба и ги остави сами.
— Не ми харесва това — промърмори Аким, докато слизаха по стълбите в сега безлюдния хангар. — Хората на Оболо Нардин може би ни чакат с насочени оръжия.
— Ако хората на Оболо Нардин имат малко ум в главите, сега трябва да стоят зад стената — каза Джин. Вече наближаваха вратата към пролуката във външната стена. — Трофтите явно бързат — шумът на двигателя става все по-силен — и лично аз не бих искала да съм тук, когато стартират.
Внезапно шумът премина в рев, придружен от ултразвуков вой.
— Излитат! — извика Доло и махна назад към кораба.
Джин погледна през рамо.
„Боже мой, прав е“ — помисли си тя поразена. Командният модул се плъзгаше плавно през свития сега гумен пръстен, около гравитационните двигатели на кораба трептеше червеникава мъгла.
— Бягайте! — викна тя. — Навън, към първото укритие, което видите.
Не се нуждаеха от подканяне. Хвърлиха се към отворената врата и тичешком прекосиха малката гола площадка до стената. Дори тук вече започваше да става забележимо по-топло. Джин знаеше, че ако са близо до соплата, когато трофтите включат двигателя на пълна мощност, ще бъдат овъглени.
Стигнаха до края на стената и видяха, че няма къде да се скрият.
— Насам! — извика Аким и махна с ръка надясно. — Зад ъгъла!
Това беше най-доброто, което можеха да направят. Начело с Аким те завиха покрай стената към югоизточната точка на ромбовидната форма на Мангъс, на сто метра настрана. С всяка крачка Джин чувстваше остри пробождания в лявото коляно, но стискаше зъби и се насилваше да продължи. До себе си чуваше тежкото дишане на Доло… усещаше как се препъва…
— Доло! — Джин спря и изохка от болка, когато го хвана за ръката.
— Не! — извика задъхан той и й махна да продължи. — Бягай… остави ме…
Останалата част от протеста му беше заглушена от взрив отвъд стената. За частица от секундата Джин се поколеба, после хвана Доло през гърба и под коленете, вдигна го и затича.
Почти успя. Аким беше до ъгъла, тя и Доло бяха на пет крачки от него, когато всичко внезапно се освети от светкавици и над тях мина невероятна топлинна вълна. Доло извика. Сдържайки сълзите си, Джин запази равновесие във внезапно надигналия се ураганен вятър. Стигна до ъгъла… опита се да завие…
И изведнъж Аким протегна ръка, хвана Джин над лакътя, дръпна я заедно с Доло зад ъгъла и ги бутна на земята.
Няколко секунди Джин не можеше да проговори… но пък и никой не би могъл да я чуе. Ревът на трофтийския кораб беше оглушителен — много по-силен, отколкото беше очаквала — и сякаш продължаваше вечно. Накрая… най-сетне… започна да намалява и за няколко секунди стихна до далечен вой.
И остави зад себе си шум от пращене на огън.
— Боже Господи… запалиха Мангъс! — изръмжа Аким, скочи и изчезна зад ъгъла.
Джин се изправи и отстъпи няколко крачки от стената. Да, сводът бе осветен от пламъци под него. Доло тихо промълви нещо.
— Какво каза? — попита тя и отиде до него.
— Казах, че са глупаци. — Доло внимателно се повдигна на лакът и пое дълбоко дъх. — Ако искаха напълно да разрушат Мангъс, трябваше предварително да изградят саморазушаваща се система. Сега ще има да се чудят дали не е останало нещо, което можем да използваме. И ще ги е страх.
— Разбирам — каза намусено Джин. — Но може би този страх ще ги възпира да се върнат и да опитат отново. Странно, че така се паникьосаха. След като се отърваха от нас, имаха достатъчно време да свършат работата си както трябва.
Доло се изкикоти.
— Не, нямаха. — Той погледна към небето. — Виж.
Джин присви очи, погледна нагоре… и гърлото й се сви. Над тях бързо се спускаше нещо тъмно, обкръжено от червена мъгла.
— „Капка роса“? Но… аз им казах да не кацат тук.
— Разбира се, че им каза. И предполагам, че баща ти е имал остър спор с другите за това, след като те заплаших и после унищожих връзката ти с тях.
Джин го погледна и изведнъж разбра.
— Затова ли го направи? Да накараш „Капка роса“ по-бързо да дойде тук?
— Всъщност не по-бързо. Само по-близко.
— По-близ… — Джин млъкна. — О! Разбира се! Където и да засекат „Капка роса“, те ще изпратят хеликоптери тук. Съвсем очевидно.
Той не сваляше очи от нея.
— Нямах избор, Джин. Дори ако ти би искала да ни откараш директно в Азрас, армията пак нямаше да успее да дойде тук преди Оболо Нардин да прикрие следите си и да избяга.
— Съгласна съм — кимна Джин. — Ти наистина си много умен, както отбеляза Мирон Аким. Бих желала и аз да съм такава. — Сега „Капка роса“ вече се виждаше ясно. Джин легна по гръб, вдигна левия си крак и изпрати три изстрела с бронебойния лазер в небето. — Това ще им покаже, че съм добре — обясни тя.
Доло седна до нея.
— Аз по-скоро… надявах се, че след като това свърши, ще бъдем малко повечко заедно — каза свенливо той. — Преди да трябва да ни напуснеш.
Джин докосна ръката му.
