Наближаваше привечер, когато двамата най-сетне се прибраха в лагера. Тесай пъргаво изскочи от колибата с кухнята, за да ги посрещне.
— Чаках ви. Получихме доста интересна покана от страна на игумена Яли Хора. Държи да присъстваме на тържествената вечеря в чест на Катера, нощта преди Тимкат. Помощниците вече са монтирали душа ви, водата е топла. Остава ви време колкото да се изкъпете и преоблечете, после трябва да тръгваме веднага.
Игуменът бе пратил специално неколцина послушници да придружат гостите до залата с гощавката. Момчетата се явиха в лагера по здрач и запалиха факли, с които да осветяват пътя обратно към манастира.
Роян разпозна в един от тях Тамре, епилептика. Когато тя го дари с най-милата си усмивка, за да го отличи сред останалите, той се приближи срамежливо към нея и й поднесе китка горски цветя, набрани същия ден по брега на реката. Тя се оказа неподготвена за подобна проява на любезност, затова, без да се замисли, му поблагодари на арабски.
— Шукран.
— Таффадали — отвърна й момчето на същия език, използвайки правилния род. Дори по акцента му пролича, че арабският никак не му е чужд.
— Откъде си се научил да говориш толкова добре арабски? — зачуди се Роян.
Момчето сведе глава, сякаш въпросът му се стори неудобен, и едва-едва смотолеви:
— Майка ми е от Масава, на брега на Червено море. Арабският е езикът на моето детство.
Когато поеха към светилището, момчето се залепи за Роян като кученце.
Още веднъж Никълъс и Роян трябваше да слязат по дългата стълба в скалите, за да се озоват на покритата тераса. Този път манастирът им се стори едва ли не тесен — до такава степен пространството бе изпълнено с народ. Добре, че ги придружаваше почетният шпалир на послушниците, иначе щеше да им е трудно да си пробият път през струпалите се хора. Черните лица наоколо не се откъсваха от тях, от всички страни се дочуваха поздравления на амхарски, мнозина подаваха ръце ей така, просто да ги пипнат.
Най-сетне достигнаха входа на най-външното помещение на църквата и влязоха. Светилището беше огряно от факли и газени лампи, лицата на светците по стените започваха да танцуват при всяко движение на пламъка пред тях. Подът беше застлан с прясно накъсани дзуки и тръстики, които смесваха дъха си на зеленина с тежката миризма на пушек. Навярно цялото монашеско братство се бе разположило по турски върху влажния килим. Когато гостите и послушниците на свой ред влязоха в църквата, бяха посрещнати от викове за добре дошли и гласовити благословии. До всеки от присъстващите стоеше по глинена манерка с тей, както наричаха тук медовината. По веселите погледи и потните чела човек можеше да разбере, че съдовете отдавна са били приведени в действие.
Гостите бяха отведени до оставеното специално за тях място срещу дървените врати, водещи към кидиста — средната част на светилището. Придружителите им дадоха енергични знаци да седнат и да се наместят възможно най-удобно в теснотията, която ги обграждаше. Щом те заеха местата си, откъм терасата влезе нова група послушници, носещи от същите глинени съдове с медовина, които бяха поставени пред всеки от гостите поотделно.
Тесай се наведе към чужденците и им подшушна:
— Нека първо опитам аз, пък после — вие. Теят, който се пие в страната ни, е навсякъде различен — и по цвят и по вкус. Някъде можете да попаднете на истинска скоросмъртница. — Тя надигна своята съдинка и отпи право от гърлото й. Опита внимателно течността. — Този е добър. Ако не прекалявате, няма да ви стане нищо.
Монасите, насядали около тях, ги подканваха по-скоро да надигнат съдините си. Никълъс грабна своята и докато изливаше от течността в устата си, домакините му весело се смееха и пляскаха с ръце. Ликьорът беше приятен на вкус, със слабо съдържание на алкохол, затова пък със силен дъх на див мед.
— Не е лошо! — изказа мнението си англичанинът, но Тесай бързо го предупреди:
— По-нататък ще искат да те черпят и с катикала. Да внимаваш! Прави се от ферментирало зърно и може да свали главата от раменете ти.
Настъпи време и Роян да се възползва от гостоприемството на братството. Това, че по вероизповедание беше коптка като тях, им бе направило особено добро впечатление. Не бе за подминаване и фактът, че свети мъже като тях не виждат всеки ден хубави жени.
Никълъс на свой ред се наведе към нея и я подкани тихомълком.
— Ще трябва да им направиш удоволствието. Ще надигнеш манерката и ще се направиш, че гълташ. Иначе няма да те оставят на мира.
Роян послуша съвета му и създаде истински фурор сред монасите, които веднага надигнаха манерки в хорова наздравица. Отлепи глинения съд от устните си и доволно отбеляза:
— Прекрасно е. Все едно пия мед.
— Какво? Нима си нарушила обета си за въздържание! — подкачи я Никълъс. — Не мога да повярвам.
— Само една глътка — оправда се тя, — пък и никога не съм давала подобни обети.
Срещу всеки от гостите седна по един послушник, който им предложи съд с гореща вода, където да измият дясната си ръка в очакване на пиршеството.
