Няколко минувачи се спряха да зяпат, други изскочиха тичешком от близкия магазин.
Мъкнещите се зад носилката деца я обградиха и ревнаха вкупом. Това още повече привлече вниманието на околните, така че скоро се насъбра внушителна тълпа.
Нямаше съмнение, че едно бе да видиш как търговец бие окаяната си робиня, заместваща коня — това бе почти ежедневна гледка. Но съвсем друго бе пред очите ти плющящ камшик да среже дрехите на толкова красиво момиче с коса, разкошна като златиста коприна, скрито под изящен воал, с очи, може би напомнящи на някои от тукашните за чезнещите им спомени за лазурно синьото небе — това определено бе нещо съвсем друго. Още повече че това никому неизвестно момиче очевидно съвсем отскоро беше робиня, защото унижи господаря си, като отскубна от ръцете му въжетата, служещи му като поводи, и се изправи насред улицата с непокътнатия си воал, правейки го за смях.
Страховит уличен театър.
Ала въпреки всичко собственикът на робинята се приготви за следващия удар. Изправи високо ръка и с все сила замахна с камшика. Неколцина в навалицата ахнаха, други замърмориха възмутено. Слухът на Елена, отскоро станал много по-изострен, с лекота долови забързаното им шепнене: момиче като това не може да е робиня, предназначена за някой от бедняшките коптори. Трябва да е за богатите от центъра на града. Дори само аурата й бе достатъчно красноречива подкрепа на тази догадка. Всъщност, с тази златиста коса и ослепително красиви сини очи може да се окаже пазител от Другата страна. Кой можеше да знае…
Вдигнатият камшик така и не се стовари. Преди да я удари, проблесна черна светкавица — чиста Сила — и половината тълпата се разпръсна. Някакъв вампир, млад на вид, с дрехи от горния свят, от Земята, си проправи път до момичето с коса като злато. Или по-скоро се надвеси над собственика на робинята, който уплашено се беше присвил. Сърцата на малцината зрители, които не се трогнаха от момичето, сега — като го видяха — веднага се разтуптяха. Явно той бе господарят на момичето и сега щеше да се погрижи за всичко.
В този миг Бони и Мередит се появиха на сцената, все още излегнали се във втората носилка, спуснат за благоприличие воалите си — на Мередит с цвят на звездно небе в полунощ, а на Бони в бледозелено. Спокойно можеха да послужат като илюстрация на приказка от „Хиляда и една нощи“.
Ала щом съзряха Деймън и Елена, забравиха за всякакво благоприличие и тутакси скочиха от носилката. Обаче сега навалицата така се беше сгъстила, че трябваше да си пробиват път ожесточено, с лакти и колене. Все пак за броени секунди се добраха до Елена. Ръцете им междувременно се бяха освободили от въжетата и в суматохата краищата им се влачеха зад тях. Воалите им бурно се вееха от вятъра.
Като наближиха Елена, Мередит ахна, а очите на Бони се разшириха и за дълго останаха така. Елена веднага се досети какво ги бе изплашило. Кръвта обилно се лееше от прореза под скулата й. Разкъсаната й горна блуза се издуваше от силния вятър, като разкриваше изподраната й окървавена камизола. Единият й крак бързо се беше зачервил под разцепените от камшика джинси.
Но другата женска фигура, защитена под сянката й, беше с още по-окаян вид. Докато Мередит надигаше прозрачния воал на Елена, падналата на паважа жена надигна глава, за да огледа трите момичета с поглед на преследвано и уплашено животно.
— Сега малко ще се позабавлявам — изрече зад Деймън тихо. — Само с едната си ръка вдигна мъжа въздуха и заби юмрука си в гърлото му, мълниеносно като кобра. Разнесе се грозен крясък, а после се повтори отново и отново.
Никой не посмя да се намеси. На никого не му хрумна да насърчава собственика на клетата робиня да се съпротивлява.
Елена огледа лицата на хората от тълпата и се досети защо реагираха така. Тя и приятелките й отдавна бяха привикнали с Деймън — или поне доколкото въобще може да се свикне със само наполовина опитомената му жестокост. Ала тези тук за пръв път виждаха този млад мъж, изцяло в черно, средно висок, със стройна фигура, компенсиращ със страхотно гъвкава и смъртно опасна грация недостига на яки мускули. Удивлението на тълпата се подсили от умението на Деймън някак си да доминира безпрекословно в пространството около себе си — както черна пантера веднага би привлякла всеобщото внимание, ако премине бавно през улица, пълна с хора.
Дори в този мрачен свят, където заплахите и чистото зло бяха нещо обичайно, този млад мъж излъчваше такава опасност, че хората до един предпочитаха да остават по-далече от погледа му и още по-малко дръзваха да му се изпречват на пътя.
В това време Елена, Мередит и Бони трескаво търсеха първа помощ или поне нещо чисто, за да превържат раните на Елена. Но само след минута разбраха, че няма да дочакат никаква помощ, затова Елена се обърна с молба към тълпата.
