Сенчести души полностью

Думите се превърнаха в болезнено пулсиращ, непрекъснато отекващ в сърцето й рефрен. Задъха се от напиращите ридания, със здраво стиснати клепачи, стиснала юмруци и вкопчена във вътрешния си ритъм.

Ако продължавам да се чувствам по този начин — ако позволя на страданието да ме съкруши — ще се превърна в незначителна точка в пространството. Ще рухна, ще се срина в нищото — но дори и това ще бъде по-добре, отколкото тази отчаяна нужда от него.

Елена повдигна глава… и се загледа надолу към главата си, отпусната върху дневника.

Ахна.

Отново първата й реакция беше да си представи смъртта. Но после бавно, заради многото пролети сълзи, осъзна, че отново го бе направила.

Беше излязла от тялото си.

Но този път дори не беше резултат от съзнателно взето решение накъде да потегли. Летеше, рееше се толкова бързо, че не можеше да каже накъде бе поела. Сякаш нещо я теглеше, все едно се бе превърнала в опашка на комета, която бързо се устремяваше надолу.

В един момент осъзна, с познатото й чувство на ужас, че преминава през всичко наоколо, а после се разклаща, като че ли е краят на камшик в играта „Изплющи с камшика“, след което катапултира направо в килията на Стефан.

Още плачеше, когато се приземи на пода в килията. Не беше сигурна дали има твърда форма или тегло, но това въобще не я вълнуваше в този мит. Единственото, което видя, бе Стефан — много отслабнал, но усмихващ се в съня си. После падна върху него, в него, като продължаваше да плаче, докато отскачаше леко като перце. Стефан най-после се събуди.

— О, не можеш ли да ме оставиш поне за няколко минути да поспя на спокойствие? — озъби се той и добави няколко думи на италиански, които Елена никога досега не го бе чувала да изрича.

Елена изпадна в един от пристъпите, характерни за Бони. Плачеше толкова силно, че не можеше да слуша — дори не би могла да чуе — каквито и да било утешителни думи. Те бяха направили ужасни неща с него, като при това бяха използвали нейния образ. Всичко беше твърде ужасяващо. Бяха настроили Стефан да я мрази. Всички в целия свят я мразеха…

— Елена, Елена, не плачи, любов моя!

Замаяна, тя се надигна, огледа за кратко гърдите на Стефан и отново заплака, като се опита да си изтрие носа в затворническата му униформа, която имаше толкова окаян вид, че нищо не можеше да я направи да изглежда по-зле.

Не можеше, разбира се, както не можеше да усеща ръката, която нежно се опитваше да я обгърне. Нали не беше донесла със себе си собственото си тяло.

Но по някакъв начин бе успяла да донесе сълзите си. Един студен, металически твърд глас заговори в нея: Не ги хаби напразно, идиотке! Използвай тези сълзи. Ако ще продължаваш да плачеш, гледай да лееш сълзите си върху лицето или ръцете му. А между другото, трябва да знаеш, че всички те мразят.

Дори и Мат те мрази, а Мат обича всички, продължи да й повтаря тънкият, но жесток, неуморим й неумолим глас. Елена се разплака още по-неудържимо, като разсеяно забеляза ефекта от падането на всяка своя сълза. Защото всяка капка превръщаше побелялата кожа в розова и оцветяването се разпростираше на вълни наоколо, сякаш Стефан беше басейн, а тя се беше отпуснала прималяло върху него, като вода върху вода.

Само дето сълзите й се сипеха тъй бързо, че приличаха на порой, изливащ се върху езерото Уикъри. А това я накара да си припомни онзи ден, в който Мат падна в езерото, докато се опитваше да спаси едно малко момиче, потънало през дупката в леда. Ала сега дори и Мат я мразеше.

— Недей, о, моля те, недей, прекрасна любима моя — замоли я Стефан, толкова искрен, че всеки би повярвал на думите му. Но как можеше още да я обича? Елена знаеше как изглежда в момента, с подпухнало и зачервено от сълзите лице. Каква ти „прекрасна любима“! Освен това трябва да е луд да я кара да спре да плаче: сълзите й му вдъхваха нови сили, връщаха живота в него с всяко докосване до кожата му — а може би бушуващата в него буря също бе помогнала, защото сега телепатичният му глас звучеше още по-силно и все по-уверено:

Елена, прости ми — о, Господи, подари ми само един миг с нея! Само един-единствен миг! След това всичко ще мога да понеса, дори и истинската смърт. Само един миг, за да я докосна!

И може би Бог, преливащ от жал, точно в това мигновение сведе очи надолу към грешната земя. Устните на Елена потрепнаха, пърхащи над неговите, сякаш се опитваше да открадне една целувка още докато той спеше. Но само за миг на Елена й се стори, че усети топлата му плът под себе си и миглите му погалиха клепачите и, когато той се пробуди и с изненада отвори очи.