— Така е — призна Джон Фаа. — Лира и Отец Корам отидоха и разговаряха лично с него. Мисля, че Лира казва самата истина, но ако нарушим по някакъв начин законите на местните хора, това ще ни скара с тях, а ние трябва да продължим на всяка цена към Болвангар, с мечока или без него.
— Да, но ти не си го виждал, Джон — намеси се Отец Корам. — Аз вярвам на Лира. Можем да обещаем от негово име каквото е необходимо. А помощта му наистина е много важна за нас.
— А вие какво мислите, господине? — обърна се Джон Фаа към демона на вещицата.
— Ние нямаме много вземане-даване с мечките. Техните стремежи са ни толкова чужди, колкото са нашите за тях. Щом този мечок е изгнаник, може да се окаже по-малко надежден, отколкото е прието да се смята. Ще трябва сами да решите.
— Ще решим — заяви Джон Фаа. — А сега, господине, ще ни кажете ли как да се доберем до Болвангар?
Демонът започна да обяснява. Спомена имената на няколко долини и хълмове, линията на гората и тундрата, ориентирането по звездите. Лира известно време го слуша, после се отпусна в шезлонга на палубата с Панталеймон, увит около врата й, и се замисли за грандиозната картина, която демонът беше нарисувал. Мост между световете… Това беше далеч по-великолепно от всичко, за което беше мечтала! И единствено великият й баща би могъл да стигне до подобна идея! Веднага щом измъкнеха децата, тя щеше да се добере с мечока до Свалбард, да занесе на лорд Азриел алетиометъра и да му помогне да се освободи. Те заедно щяха да построят моста, да прехвърлят първия…
По някое време през нощта Джон Фаа беше пренесъл Лира в леглото й, защото на сутринта тя се събуди там. Слабото размито слънце беше само на педя над хоризонта и нямаше да се вдигне повече. Сигурно наближаваше пладне. Скоро, когато тръгнеха на север, слънцето изобщо нямаше да го има.
Тя се облече и изтича на палубата, за да установи, че в нейно отсъствие нищо ново не се е случило. Всичкият им багаж беше разтоварен, на брега ги чакаха наетите шейни и кучешки впрягове. Всичко беше готово и чакаше. Повечето цигани седяха в задимените кафенета край брега, похапваха курабийки и пиеха силно сладко кафе край дългите дървени маси под съскането и пращенето на старите анбарни лампи.
— Къде е повелителят Фаа? — попита Лира, когато отиде да седне при Тони Коста и приятелите му. — А Отец Корам? Да не би да са отишли за бронята на мечока?
— Говорят си с тукашния губернатор. Значи ти видя мечока, а, Лира?
— Да — потвърди момичето и им разказа всичко. Докато говореха, някакъв човек примъкна един стол и седна при тях.
— Значи си говорила със стария Йорек? — попита той.
Лира го изгледа с изненада. Новодошлият беше висок слаб мъж с тънки черни мустаци и тесни сини очи, а ироничната гримаса не слизаше от лицето му. Той тутакси й направи силно впечатление, но Лира не би могла да каже дали го харесва, или й е неприятен. Демонът му беше проскубана зайка, мършава и жилава на вид като самия него.
Мъжът й протегна ръка и Лира предпазливо подаде своята.
— Лий Скорзби — представи се той.
— Аеронавтът! — възкликна Лира. — Къде е балонът ви? Ще мога ли да полетя малко?
— В момента е сгънат и опакован, госпожичке. Ти трябва да си прословутата Лира. Та как се разбрахте с Йорек Бирнисон?
— Познавате ли го?
— Бил съм се редом с него в Тунгуската кампания. Познавам Йорек от години. Мечките въобще не са лесни създания, но той е още по-дръпнат от останалите. Господа, някой от вас има ли желание да поиграем на карти?
В ръката му неизвестно откъде изникна тесте карти. Той ги разбърка с плющене.
— Чувал съм, че вашите хора били много добри на карти — каза Лий Скорзби, като продължи да разбърква тестето с една ръка, а с другата измъкна пура от джобчето си. — И ми се струва, че едва ли ще откажете на един скромен тексаски пътешественик да си премери силите с вашето умение и изобретателност на игралното поле. Какво ще кажете, господа?
Циганите се гордееха с майсторството си на картоиграчи и тутакси няколко души се оживиха и примъкнаха столовете си. Докато се уговаряха с Лий Скорзби какво ще играят и на какви залози, зайката шавна с уши по посока на Панталеймон, който улови знака и подскочи към нея в облика на катеричка.
Естествено, тя говореше така, че и Лира да я чуе.
— Вървете право при мечока и му кажете как стоят работите. Щом разберат, че знаете, те веднага ще преместят бронята му другаде.
Лира се изправи, взе си курабийката и си тръгна. Никой не й обърна внимание. Лий Скорзби вече раздаваше картите и всички го гледаха зорко в ръцете.
В слабата светлина на безкрайния следобед тя се запъти към гаража за шейни. Знаеше, че трябва да го направи, но се чувстваше неспокойна и уплашена.
