Мечокът я изслуша, после взе капака на една тенекиена кутия от бисквити и ловко го огъна под формата на цилиндър. Лира беше изумена от сръчността на ръцете му. За разлика от повечето мечки неговата порода имаше палец, с който можеше да държи предметите и да си помага при работа. Той притежаваше и някакъв вроден усет за якостта и гъвкавостта на метала, което означаваше, че му е достатъчно само да го вдигне и да го повърти в ръцете си, за да знае как за кратко време да му придаде желаната форма. Точно това направи и сега — огъна краищата на тенекиения капак така, че се образува цилиндър, а после измайстори и капачка. Сетне по молба на Лира направи и още един — със същия размер като кутийката на Отец Корам. Единият цилиндър влизаше в другия и дори оставаше място да се напъхат козина и мъх, за да заглушат шума. В готов вид конструкцията напомняше по форма и размер алетиометъра.
Лира седна до мечока, който гризеше замръзнал еленов крак, твърд като дърво.
— Йорек — продума тя, — трудно ли е да нямаш демон? Не си ли самотен?
— Самотен? — повтори той. — Не знам. Като кажат например, че е студено, аз не го разбирам, защото не знам какво е студ. По същия начин не знам и какво значи самотен. Мечките са създадени да живеят сами.
— А мечките в Свалбард? Чух, че били хиляди. Така ли е?
Той не отговори, а стисна със зъби кокала така, че се чу пукот като от прекършено дърво.
— Извинявай, Йорек — каза Лира. — Дано не съм те обидила с нещо. Просто съм любопитна. А пък свалбардските мечки ме интересуват още повече заради баща ми.
— Кой е баща ти?
— Лорд Азриел. Пленник е в Свалбард. Мисля, че Лакомиите са го предали и са платили на мечките да го държат затворен.
— Не знам. Не съм от Свалбард.
— Мислех, че си бил…
— Не. Бях от Свалбард, но вече не съм. Наказаха ме с изгнание, защото убих друга мечка. Отнеха ми положението, имуществото и бронята. Пратиха ме да живея на границата на човешкия свят, да си изкарвам хляба с най-тежката работа, когато изобщо успея да намеря такава, и да се опитвам да удавя спомените си в алкохола.
— Защо уби другия мечок?
— От гняв. Мечките знаят как да насочват гнева си в друга посока, но аз не се овладях. Убих го и бях справедливо наказан.
— Бил си богат и с високо положение — възхитено изрече Лира. — Също като баща ми, Йорек! На него му се е случило нещо подобно малко след като съм се родила. Той също е убил и са му отнели цялото богатство. Това обаче е било много преди да го затворят в Свалбард. Не знам нищо за Свалбард, освен че е в крайния Север… Всичко ли е покрито с лед? Може ли да се стигне дотам по замръзналото море?
— Не и от този бряг. На юг от него морето понякога замръзва, но не винаги. Трябва лодка.
— Или балон?
— Да, или балон, но тогава ще е нужен и попътен вятър.
Той отново заби зъби в месото, а Лира пак си спомни всичките онези вещици в нощното небе, но не каза нищо. Предпочете да го разпитва за Свалбард и слушаше като омагьосана, докато той й разказваше за плъзгащите се глетчери, за скалите и плаващите ледове със стотиците налягали по тях моржове с блестящи от белота зъби, за гъмжащите от тюлени морета, за нарвалите, пробиващи заледената вода с огромните си бивни, за мрачния скалист бряг, за високите по триста метра канари, където кръжаха и виеха гнезда скални призраци, за въглищните шахти и огнените мини, където мечоците ковачи ковяха яки железни листове и ги превръщаха в брони…
— Щом са ти взели бронята, Йорек, откъде намери тази?
— Направих си я сам на Нова земя от небесно желязо. Дотогава бях непълноценен.
— Значи мечките могат да изковат собствената си душа… — промълви тя. На света имаше толкова много неща, които не знаеше. — А кой е кралят на Свалбард? Имат ли мечките крал?
— Името му е Йофур Ракнисон.
Името й прозвуча познато. Беше го чувала и преди, но къде ли? При това изречено не от мечока и не от циганин. Гласът, който го беше произнесъл, принадлежеше на Професор — ясен, педантичен и лениво арогантен. Така говореха в „Джордан“. Тя отново се опита да си го припомни. О, толкова добре го познаваше!
В този миг я осени: Стаята за отдих. Професорите слушат лорд Азриел. Странстващият професор беше този, който спомена нещо за Йофур Ракнисон. Той беше изрекъл думата
— Щом баща ти е пленник на свалбардските мечки, няма да избяга оттам — каза Йорек Бирнисон. — Там няма дървета, от които да си направи лодка. От друга страна, той е благородник и ще се отнасят с него почтително. Ще му дадат къща и прислуга, ще му осигурят храна и топливо.
— Могат ли мечките да бъдат победени, Йорек?
— Не.
— А надхитрени?
Той спря да гризе кокала и я погледна право в очите.
— Бронираните мечки не могат да бъдат победени. Ти видя бронята ми, виж сега оръжията ми.
