Шестима братя полностью

Някои биха ме нарекли курва. Момиче продало душата си на Дявола. Момиче, което го бе допуснало до себе си без капка угризения. Момиче, което си играеше с чудовището, разрушило целия ѝ свят.

На тези хора ще кажа само това: Не съм продала душата си на Дорнан Рос. Той вече я притежаваше. Но когато го убиех, може би щях да си я върна обратно.

Когато си мислех за живота преди предполагаемата смърт на Джулиет Портланд, се сещах за следобедното слънце над Венис Бийч, което се отразяваше във водата, карайки вълните да блестят като обсипани с милиони малки диаманти. Сещах се за смеха и първите целувки, за сладолед, открадната бира и виенски колела.

Сещах се колко много обичах Джейсън Рос и как храбро се беше борил да ме защити от семейството си, което ме беше пребило и чукало почти до смърт.

Сещах се за баща ми и как всеки път, когато беше до мен, се чувствах защитена.

Сещах се и за майка ми, която бе безразлична към съществуването ми до такава степен, че баща ми бе решил да ме измъкне от всичко, включително и от нея, за да заживеем далеч от опасността, която представляваше клуба „Джипси Брадърс“. Мислех си колко хубав щеше да е живота, ако бе успял.

Истина бе това, което казваха хората: „Дръж приятелите си близо, а враговете още по-близо“. Само че бяха забравили да добавят: „Но не дръж враговете си прекалено близо, за да не те нападнат неочаквано“. Това беше грешката на баща ми. Това беше причината за нашия ужасен край.

Когато обмислях отмъщението си, се заклех да не допускам грешките, които бе направил той. Като например да допусна врагът да се доближи твърде близо. Тогава Дорнан беше вицепрезидент на клуба, а татко — президент, но контролът му се изплъзваше бързо, тъй като Дорнан и синовете му го превъзхождаха числено.

Спомних си за последните моменти, преди да припадна, как Чад и Макси ме натовариха в микробуса, за да ме откарат в болницата.

— Защо не ѝ видим сметката и да се приключва? — попита Чад баща си, като се бореше с тежестта на безжизненото ми тяло.

Дорнан удари най-големия си син по главата и посочи към мен — пребита, покрита с кръв, с едно затворено, подуто око и с едно едва отворено, за да имам престава къде ме водят.

— Не можем да я убием, мамка му — разфуча се Дорнан. — Тя знае къде са парите.

— Какви пари? — попита Макси.

Дорнан въздъхна.

— Не слушате ли бе, простаци? Хилядарките, които татенцето ѝ си присвои от клуба, докато аз бях зает с вас и шибаните ви майки през годините.

Чад подсвирна, хвърляйки ме в купето като чувал с картофи.

— Това са доста мангизи.

Изхленчих, когато главата ми се удари в твърдата каросерия.

— Така е, сине — съгласи се Дорнан. — Но въпроса не е в парите, а в принципа, разбираш ли?

Чад кимна.

— Не бива да крадеш от собствения си клуб.

— Точно така. Сега закарайте кучката в болницата, за да разберем какво, по дяволите, са направили с парите ми.

— А след това?

Потръпнах, като ги наблюдавах от мястото си в мръсния микробус.

Дорнан въздъхна.

— След това ще я убием.

Заклех се да не повтарям грешките на баща си. Но сега, когато лежах притисната под Дорнан, който ме изпълваше с яростта и мъката си няколко часа преди погребението на първородния му син, когото бях убила, се зачудих дали не бях тръгнала по същия път, който бе довел до разрухата ни преди толкова години.