Шоколад полностью

Навън зората е на едно лунно потрепване разстояние на сивеещия хоризонт. Прегръщам силно момиченцето си, докато се унесе отново в сън, къдриците й гъделичкат лицето ми. Нима майка ми се е страхувала от това? Заслушана в песента на птичките — отначало откъслечни гласчета, чик-чи-рик, после цял хор, — търся отговор на въпроса от това ли бягаше тя? Не от собствената си смърт, а от хилядите мънички пресичания на живота й с чужди животи, скъсаните връзки, отношенията, създавани независимо от тях, отговорностите? Нима прекарахме всичките тези години в бягство от любовта, от приятелствата, произнесените пътьом небрежни думи, които могат да променят хода на цял един живот?

Искам да си спомня съня, лицето на Рейно — обърканото му изражение на пълно смайване, закъснял съм, закъснял съм, — той също бяга от или към някаква невъобразима съдба, от която аз съм неволна част. Но сънят се разпадна, отделните му части се разпиляха като карти, завихрени от вятъра. Трудно ми е да си спомня дали Черния призрак преследва или е преследван. Не мога да съм сигурна, че това наистина е Черния призрак. Вместо това отново се появява лицето на Белия заек, сякаш уплашено дете върху карнавална платформа, което отчаяно иска да се махне от там.

— Кой е двигателят на промяната?

В объркването си решавам, че говори някой друг; секунда по-късно разбирам, че съм бълнувала. Но щом пак потъвам в съня, съм почти сигурна, че чувам да ми отговаря чужд глас, много прилича на гласа на Арманд, но също и на майка ми.

— Ти, Виан — нашепва ми тихо, — ти.

Първата зеленина в пролетните посеви придава на пейзажа, една мекота, с каквато ние с теб не сме свикнали. В далечината изглеждат дори тучни. Тук-там подранили търтеи раздират галещия вълнистите сънливи нивя ветрец. Но ние с теб знаем, че само след два месеца слънцето ще превърне всичко това в стърнище, земята ще оголее и ще се напука, дори магарешките бодили с неохота ще си проправят път през вкоравената огнена плът на земята. Талази горещ вятър преброждат набързо полето и водят със себе си засухата. След нея върху ни се стоварва онази воняща вцепененост, от която се пръкват всички болести. Спомням си лятото на 1975, mon pere, убийствената жега и нагорещеното до бяло небе. Върху ни се стоварваше епидемия след епидемия. Най-напред речните цигани, изпълзели с вонящите си подвижни коптори нагоре по полупресъхналата река и заседнали в плитчините край „Les Marauds“. Болестта покоси първо техните, после и нашите животни; някаква лудост, обръщане на очите, леко потрепване на крайниците, подуване на тялото, въпреки че хайванчетата отказваха да пият вода, после потене, гърчове и смърт сред облак виолетово-черни мухи. О, Боже, въздухът бе пропит от тях, ален и сладък като сока на презрял плод. Помниш ли? Толкова горещо, че горките обезумели животни хукваха от пресъхналите блата към реката. Лисици, порове, невестулки, кучета. Много от тях побеснели, прогонени от обиталищата си от глада и сушата. В мига, в който стъпеха на речния бряг, ги застрелвахме. Застрелвахме ги или ги умъртвявахме с камъни. Децата замеряха с камъни и циганите, но те бяха не по-малко вцепенени и отчаяни от животните си и продължаваха да прииждат. Въздухът бе посинял от мухи и натежал от миризма на опърлено, докато се опитваха да изгарят труповете, за да унищожат огнището на заразата. Първи паднаха конете, след тях кравите, говедата, козите, кучетата. Държахме ги на разстояние, отказвахме да им продаваме храна и вода, да ги снабдяваме с лекарства. Залостени в плитчините на гаснещата Тан, те пиеха бутилирана бира и речна вода. Спомням си как една нощ ги наблюдавах от „Les Marauds“ — притихнали безжизнени фигури, неподвижни около огньовете. Откъм мрачната река се чуваха стонове, стори ми се на жена или дете.

Някои от нашите, по-слабохарактерните, сред които и Нарсис, започнаха да подхвърлят идеи за благотворителност. За милост. Но ти остана силен. Знаеше как да постъпиш.

На литургията прочете имената на отказалите да съдействат. Муска — старият Муска, бащата на Пол — не ги пускаше в кафенето, докато най-сетне се вразумиха. Нощем започнаха да избухват сблъсъци между циганите и селяните. Църквата бе осквернена. Но ти остана непоклатим.

Един ден видяхме как се опитват да освободят лодките си от плитчините и да излязат към реката. Калта бе все още мека, на места потъваха почти до кръста, ръцете им диреха опора в хлъзгавите камъни. Едните дърпаха, впрегнати в лодките си с ремъци, другите бутаха отзад. Като видяха, че ги гледаме, някои започнаха да ни ругаят с грубите си дрезгави гласове. Но трябваше да минат още цели две седмици, докато най-сетне си отидат, изоставяйки потрошените си лодки. Огън, mon pere, така ни каза, огън, оставен без надзор от собствениците на една от лодките — пияница и неговата повлекана. Пламъците лумнали в наелектризирания сух въздух и погълнали всичко по пътя си. Нещастен случай.