— О, така ли — подхвърлих небрежно, — винаги ми е била любознателна. Сигурна съм, че не би искала да прекършиш жаждата за знания у който и да е ученик. А освен това — добавих заядливо, — не ми казвай, че има въпрос, по който отец Рейно да не може да даде компетентен отговор.

Жолин се усмихна превзето.

— Поведението й смущава останалите деца, мадам — възмути се тя с остър тон.

— Нима.

— Явно Анук им е разправяла, че Великден всъщност изобщо не е християнски празник, и че нашия Господ Бог… — замлъкна смутено, — че Възкресението на нашия Господ един вид има своя първообраз в някакви си житни божества. В някакво божество на плодородието от езически времена — изсмя се насила, но гласът й си остана смразяващ.

— Да — докоснах Анук по къдриците. — Тя е едно добре образовано малко същество, нали така, Нану?

— Аз просто питах за Еостра. Отец Рейно каза, че вече никой не я почита и аз му отвърнах, че ние го правим.

Скрих усмивката си в шепата.

— Той едва ли те е разбрал, скъпа. Може би не е трябвало да задаваш толкова много въпроси, щом като това го разстройва.

— Разстройва децата, мадам — отбеляза Жолин.

— Не е вярно — не се стърпя Анук. — Според Жано на този празник трябва да запалим клада, червени и бели свещички и така нататък. Жано казва…

Каролин я прекъсна.

— Жано явно е казал голямо нещо — отбеляза.

— Сигурно го е чул от майка си — подметнах.

Жолин явно се засегна.

— Като че ли не взимате думите ми много на сериозно — усмивката й угасна.

Повдигнах рамене.

— Не виждам къде е проблемът — промених тона си. — Дъщеря ми участва в дискусиите в час. Това ли те притеснява?

— Има неща, които не бива да стават предмет на дискусия — озъби се Каро и за момент под благовидната й физиономия разпознах лицето на майка й — борбена и непокорна. Направи ми добро впечатление, задето вложи душа в думите си. — Има неща, които трябва да се приемат на доверие и ако детето има някаква морална основа… — прекъсна сконфузено изречението. — Далеч не е моя работа да ви казвам как да възпитавате дъщеря си — додаде безстрастно.

— Добре — усмихнах се аз. — И бездруго нямам намерение да се карам с вас двете.

Те ме погледнаха с еднакво възмутени лица.

— Сигурни ли сте, че няма да изпиете с нас по чаша шоколад?

Очите на Каро се плъзнаха с копнеж върху витрината под бара, обгърнаха пралините и трюфелите, бадемовите сладки и нугите, еклерите, флорентинчетата, пияните вишни, захаросаните ядки.

— Учудващо е как зъбите на това дете все още не са се разпаднали — отсече остро.

Анук се ухили, между устните й блеснаха два наниза ослепителни перли. Белотата им допринесе за тоталната покруса на Каро.

— Губим си времето — обърна се тя към Жолин с хладен глас.

Не казах нищо, Рижия само се ухили. Откъм кухнята се чуваше радиото на Жозефин. За няколко секунди настана тишина, прекъсвана само от гъгнивия глас на говорителя.

— Хайде! — каза Каро на приятелката си, която изглеждаше смутена и разколебана. — Хайде, казах, да вървим! — тя се запъти към вратата с възмутен вид, Жолин я следваше по петите. — Не си мисли, че не знам какви ги вършиш — изстреля тя вместо довиждане, след което двете изчезнаха, високите им токчета затрополиха по паважа, докато се отдалечаваха към „Сен Жером“.

На следващия ден се появи първата листовка. Жозефин я намери пред магазина, докато метеше. Бе смачкана на топка и захвърлена на земята. Изписана на машина страница, преснимана на розова хартия, после сгъната на две. Нямаше подпис, но нещо в стила подсказваше възможния автор.

Заглавието бе „Великден и завръщането към Вярата“. Хвърлих един бърз поглед на съдържанието. В по-голямата си част бе предвидимо: щастие и самопречистване, грях и радост от опрощението и молитвата. Имаше обаче няколко изречения, написани с по-плътен шрифт, на места дори подчертани. Зачетох се.

Перейти на страницу:

Похожие книги