Женски писък. Опряла е гръб в отсрещната стена. На прага са натрупани почти всички мебели от стаята — тоалетка, скрин, столове. Муска най-сетне успява да ги избута навътре и си пробива път. Жозефин не е успяла да подмести тежкото легло с крака от ковано желязо, но е вдигнала дюшека и се прикрива под него, приклекнала е край стената, въоръжена с малък арсенал от подръчни вещи. Минала е през цялата къща, казвам си с известна почуда. Виждам следите от отчаяния й полет: счупена чаша на стълбите, следи от удар с лост по затворената врата на спалнята и по масичката за кафе, която Муска е използвал като стенобойна машина. Когато той обръща лице, виждам, че яростните й нокти са били и там, от слепоочието му се спуска струйка кръв, подут нос, разкъсана риза. По стъпалата има кръв — капка, мацване, вадичка. Върху вратата личат кървави отпечатъци от длани.
— Муска! — почти изпищявам, цял разтреперан. — Муска!
Поглежда ме с празен поглед. Очите му са като бодване на игла в брашно.
Арманд стои до мен, насочила бастуна си напред като меч. Прилича на най-стария авантюрист на света. Провиква се към Жозефин.
— Добре ли си, скъпа?
— Изведете го от тука! Кажете му да се маха!
Муска ми показва окървавените си ръце. Хем е разярен, хем някак объркан, изтощен, като малко дете, забъркано в бой между по-големи момчета.
— Видя ли какво имах предвид,
Арманд си проправя път покрай мен.
— Не можеш да спечелиш, Муска! — звучи по-млада и по-силна от мен и се налага да си припомня, че всъщност е стара и болна. — Няма как да върнеш нещата назад. Дръпни се и я пусни.
Муска я заплюва и поглежда изумено, когато Арманд му отвръща със същото, при това светкавично бързо и точно. Избърсва лицето си и избухва.
— Ах, ти, дърта…
Гийом пристъпва пред нея, абсурден жест на защита. Кучето му излайва пронизително, но Арманд продължава напред.
— Не се опитвай да ме сплашиш, Пол-Мари Муска — скастря го Арманд. — Помня те от времето, когато беше сополив хлапак, който се криеше в „Les Marauds“, за да избяга от пияния си баща. Не си се променил много от тогава, само дето си станал по-голям и по-грозен. А сега се дръпни назад!
Поглежда я като замаян и отстъпва. За момент ми се струва, че ще започне да ми се моли.
—
Правя се, че не съм чул. Нищо не ме свързва с този човек. Няма място за сравнение. Подушвам го от разстояние, усещам зловонието на непраната му риза, отвратителния му бирен дъх. Хваща ме за ръката.
— Ти разбираш,
Може да е полусляпа, ама вижда всичко, мътните я взели. Всичко. Очите й се впиват в лицето ми.
— О, значи така било? — изкикотва се вулгарно. — Май сте си лика-прилика, а, отче?
— Нямам представа за какво говориш, Муска — гласът ми е леден. — Пиян си като свиня.
— Но,
— Нищо не съм казвал.
— Каменно.
Отваря отново уста като риба, излязла на брега на пресъхналата Тан през лятото.
— Нищо!
Арманд и Гийом отведоха Жозефин, една сбръчкана ръка обгърна раменете й. Жената ми хвърля странен сияещ поглед, който почти ме плаши. Лицето й е цялото омазано, ръцете й са окървавени, но в този момент е красива, възбуждаща. Поглежда ме така, сякаш в един миг е съумяла да проникне до дълбините на душата ми. Опитвам се да й кажа, че не бива да ме обвинява. Аз не съм като него; не съм мъж, а свещеник, друга порода… но мисълта е абсурдна, невероятна.
После Арманд я отвежда и оставам насаме с Муска, сълзите му парят във врата ми, горещите му ръце са се вкопчили в тялото ми. За момент се чувствам объркан, понасям се заедно с него в мътилката на спомените си. После се дръпвам, старая се да бъда учтив, но в крайна сметка започвам да блъскам с нарастваща жестокост провисналия му корем с длани, юмруци, лакти. И през цялото време крещя, за да заглуша отчаяните му молби, това не е моят глас, а някакво пронизително, вгорчено пищене.
— Махай се от мен, копеле, развали всичко, унищожи…
— Съжалявам, Франсис, не…
—
— Развали всичко. Всичко! Изчезвай от тук! — задъхан от усилието, най-накрая успявам да се изтръгна от мазната му, гореща хватка, освобождавам се с внезапна, отчаяна радост… Най-после съм свободен! После хуквам надолу по стълбите, подхлъзвам се върху лекия килим, сълзите му, глупавите му вопли ме следват като нежелано дете.
По-късно остана време да разменя няколко думи с Каро и Жорж. Няма да разговарям с Муска. Пък и плъзна слух, че е изчезнал, натоварил каквото могъл в таратайката си и отпрашил в неизвестна посока. Кафенето е затворено, само счупеното стъкло на вратата напомня за случилото се сутринта. Отидох там през нощта, дълго стоях пред прозореца. Небето над „Les Marauds“ бе кафеникавозелено, с една-единствена по-светла нишка далеч над хоризонта. Реката бе притихнала в мрака.
