Отрядите и патрулите сега се изляха в долината и всички докладваха един по един на командващия офицер, който отдаваше заповедите си уверено и твърдо, което гарантираше изпълнението им. Само веднъж, когато обръщаше коня си, Дънуди се осмели да погледне към къщата и сърцето му се разтуптя необичайно бързо, когато на прозореца на стаята, в която бе говорил с Франсис видя силует на жена със сключени ръце. Разстоянието беше голямо за да различи чертите й, но той не се съмняваше, че това е неговата любима. Бледността и слабостта му не се задържаха дълго. Когато пришпори коня си към предполагаемото място на битката, на обгорялото му от слънцето лице се изписа нетърпение и драгуните, които търсеха у него знак за собствената си съдба, видяха отново обичайното бляскане на очите и оживлението, което така често бяха виждали у него преди битка. Когато всички конници се събраха, броят им достигна двеста. Имаше също така и малко на брой хора, които използваха за водачи, но при нужда и те се включваха в боя като пехотинци. По заповед на Дънуди те се заеха да събарят оградите, които биха могли да попречат на движението на конницата. Поради липсата на грижи задачата им, причинена от войната, никак не бе трудна. Дългите редици здрави огради, които сега опасват страната, преди четиридесет години бяха непознати. Тогавашните се използваха повече за целите на земеделието, отколкото като постоянни заграждения и изискваха непрекъснатите грижи на стопанина, за да ги опази от дъждовете и студа през зимата. Непосредствено до къщата на мистър Уортън имаше няколко построени с повече внимание, но другите в долината бяха порутени и конете лесно можеха да ги прескачат. Той като на мястото предвидено за битката нямаше много какво да се разчиства, хората бързо свършиха и заеха предвидените за тях позиции.
Разузнаването бе съобщило на Майор Дънуди всичко необходимо за врага и той можеше да направи съответните приготовления. Дъното на долината беше равно и леко наклонено от подножието на хълмовете към средата, където течеше един малък поток, чиито води често я наводняваха. През него можеше лесно да се премине навсякъде и единствената пречка, която той поставяше пред конниците беше едно място, където той завиваше от западната към източната страна и където бреговете му бяха стръмни и високи. Точно тук, по един груб, дървен мост, го пресичаше и пътят, както и половин миля нагоре, над Локъст.
Източните склонове бяха стръмни и на доста места скалисти ребра стесняваха долината до половината от ширината й. Зад ескадрона на драгуните имаше едно такова стеснение и майор Дънуди нареди на капитан Лоутън заедно с два взвода да се прикрие зад него. Офицерът се подчини с нежелание, което беше до известна степен намалено от това, че знаеше какъв ефект над враговете ще има внезапното му появяване. Дънуди го познаваше и го избра за тази задача, защото се страхуваше от привързаността му на бойното поле и защото знаеше, че ако се наложи, помощта му никога няма да се забави. Но капитан Лоутън беше прибързан само в бой. В останалото време той се владееше докрай. От лявата страна на мястото, на което Дънуди смяташе да срещне враговете си, имаше гъста гора, която тук обграждаше долината по протежение на една миля. В нея се скриха пешите водачи, за да могат да стрелят незабелязани по приближавалата колона на враговете.
Тези приготовления, разбира се, не останаха незабелязани от обитателите на къщата. Напротив, у тях бушуваха всички чувства, които една такава гледка може да събуди. Единствено мистър Уортън не виждаше никакви надежди за себе си в края, на битката. Ако англичаните победят синът му щеше да е свободен, но какво би станало с него самия? Досега той бе поддържал неутралитета си в трудни обстоятелства. Фактът, че има син в кралската, или както бе наречена, редовната армия, едва не бе поставил имението му между чука и наковалнята. Само роднината му с висок политически пост и собственото му благоразумие бяха предотвратили това. В сърцето си той беше убеден лоялист и когато, след връщането им от американския лагер предишната пролет, Франсис му съобщи за желанието на своя любим, той даде съгласието си за бъдещия й съюз с един бунтовник не само поради съображения за нейното щастие, но и поради необходимостта да си осигури подкрепата на републиканците. Ако синът му сега бъде освободен, в очите на обществото той би се превърнал в заговорник срещу свободата на щатите, ако остане в плен и бъде съден, обстоятелствата биха били още по-ужасни. Колкото и да обичаше богатството си, той обичаше повече децата си. Той гледаше действията навън с безжизнено празен поглед, който напълно издаваше безсилието му.
