— Бедна Ана. Весело бе сърцето ти, колкото само невинността може да бъде, когато бе направен този пръстен за да украсява брака ти! Бог те взе при себе си! Минаха години, мила Ана, но никога няма да забравя детството ни прекарано заедно…
Той се приближи до Сара и без да обръща внимание на погледите, постави халката на пръста й и продължи:
— Тази, за която бе предназначена, отдавна лежи в гроба си, а младежът, който направи подаръка я последва скоро след това. Вземете я мадам и да даде Бог тя да спомогне да получите щастието, което заслужавате.
При този изблик през сърцето на Сара премина хлад, но Уелмър предложи ръката си и я поведе пред свещеника, който започна церемонията. С първите думи на това впечатляващо събитие всички в стаята замряха, а свещеникът продължи тържествено, когато засвидетелствува клетвите им и дойде време за поставянето на халката. В суматохата тя бе останала на пръста, на който я бе поставил доктор Ситгрейвз и след прекъсването, предизвикано от това обстоятелство, свещеникът бе готов да продължи, но в средата на групата изведнъж се появи един човек и сложи край на всичко. Това бе амбулантният търговец. Той гледаше иронично и с горчивина, а пръстът му, насочен срещу божия служител, сякаш му забраняваше Да продължи церемонията.
— Може ли полковник Уелмър да губи безценно време тук, когато жена му е пресякла океана, за да го види? Нощите са дълги, луната светла, след няколко часа той може да стигне до града.
Ужасен от неочакваността на тези необикновени думи, Уелмър загуби ума и дума. Лицето на Бърч, колкото и да бе изразително, не предизвика ужас у Сара, но в момента, в който се съвзе от изненадата, тя обърна питащ поглед към този във вярност на когото току-що се бе заклела. Лицето му бе най-ужасното потвърждение на това, което търговецът твърдеше — стаята се завъртя пред очите й, и тя падна бездиханна в ръцете на леля си. У жените изглежда има някаква инстинктивна деликатност, която е по-силна от всички други емоции; и безчувствената булка бе скрита веднага от погледите, а в стаята останаха само мъжете.
Объркването позволи на търговеца да изчезне толкова бързо, че дори и някой да се бе опитал да го догони, нямаше да успее, а всички погледи останаха впити в Уелмър.
— Не е вярно, не е вярно — извика той като се хвана за главата. — Винаги съм отричал претенциите й. Законите в моята страна не могат да ме принудят да ги призная!
— А какво ще кажете за съвестта и за законите на Бога? — попита Лоутън.
— Добре сър, — каза Уелмър надменно и тръгна към вратата — положението сега ви закриля, но ще дойде време…
Той бе достигнал вратата, когато усети леко потупване по рамото, което го накара да обърне глава — беше капитан Лоутън, който с особена усмивка го подкани да го последва. Умът на Уелмър бе в такова състояние, че той би искал да е където и да е другаде, само да избегне погледите изпълнени с ужас и презрение, отправени към nero. Те стигнаха до конюшнята без да говорят и драгунът извика:
— Доведете коня ми!
Доведоха коня му оседлан, а Лоутън хвърли юздата на врата на животното и извади пистолетите от кобурите им.
— Тези пистолети са служили добре досега. При това в почтени ръце, сър. Това са пистолетите на моя баща, който ги използвал с чест във войните срещу Франция и след това ми ги даде за да се сражавам с тях за родината си. Нима бих могъл да ги използвам по-добре, отколкото да ликвидирам негодника, който щеше да унищожи една от най-хубавите й дъщери?
— Обидните думи ще получат каквото заслужават — изкрещя полковникът и сграбчи предложеното му оръжие. — Кръвта ще потече от главата на този, който си го търси.
— Амин. Но, момент само. Сега сте свободен, и в джоба си имате документите на Вашингтон. Ще стреляте пръв. Ако падна, ето този кон никой не може да настигне и ви съветвам да се махнете незабавно, защото дори и Арчибалд Ситгрейвз ще е готов да се бие в името на това. Патрулът горе също няма да е много благосклонен.
— Готов ли сте? — попита Уелмър, скърцайки със зъби от гняв.
— Том, излез напред със светлината — каза Лоутън — стреляй!
Уелмър стреля и еполетът отхвърча от рамото на драгуна.
— Сега е мой ред — каза Лоутън и насочи пистолета си.
— И мой — извика един глас, след като пистолетът изхвърча от ръката му. — По дяволите! Това е лудия вирджинец! Насам момчета, хванете го! За такава награда не сме се и надявали!
