Трясък, блъскане и трусове прекъснаха шепота им. Залп от едновременно метнати камъни изтрещя по фасадата на тъкачницата, където се намираха всичките и прозорци — от всяка рамка увиснаха изпочупени и натрошени парчета. Тази проява бе последвана от рев — това бе ревът на разбунтувалите се, ревът на Северна Англия, на Йоркшир, на Уест Райдинг — ревът на бунтовниците тъкачи от областта Уест Райдинг в Йоркшир. Сигурно никога не си чувал подобен звук, читателю? Толкова по-добре за слуха ти, а може би и за сърцето ти, защото, ако той раздира въздуха от омраза към теб или към хората и принципите, които ти одобряваш, към интересите, за които ратуваш, тогава гневът се разбужда от вика на Ненавистта, лъвът разтърсва грива и се надига от воя на хиената, една каста яростно се възправя срещу друга, а възмутеният и онеправдан на средната класа се нахвърля не на шега и изпълнен с презрение върху изгладнялата и освирепяла тълпа работниците. Трудно е да проявиш разбиране, трудно е да си справедлив в такъв момент.
Каролайн се надигна. Шърли я прегърна и двете застанаха заедно и неподвижно като стройните стволове на две дървета. Този рев продължи дълго, а когато секна, нощният въздух все още бе изпълнен от движенията и разговорите на тълпата.
— А сега какво? — се питаха наблюдателките.
Не се случи нищо. Тъкачницата остана тиха като мавзолей.
— Той не може да е сам! — прошепна Каролайн.
— Бих заложила всичко, което имам, че нито е сам, нито пък е разтревожен — отвърна Шърли.
Бунтовниците отправиха няколко изстрела. Този сигнал ли очакваха защитниците? Изглежда, бе така. Смълчаната и бездейна досега тъкачница се пробуди — огън блъвна от празните рамки на прозорците и мускетният залп остро отекна из долината.
— Най-сетне Мур проговори! — каза Шърли. — Изглежда, че има дарба за езици; това не бе един-единствен глас.
— Той изчакваше, никой не може да го обвини в прибързаност — заяви Каролайн. — Те стреляха първи, изпочупиха портата и прозорците му, отправиха залп срещу крепостта му, преди той да ги отблъсне.
Какво ли ставаше в момента? Трудно бе да се разбере в тъмнината, ала нещо ужасно, някакъв нов смут се развихряше там: свирепи атаки, отчаяна защита — дворът на тъкачницата, самата тъкачница, всичко бе пламнало в бойни действия. Огнестрелните оръжия почти не замлъкваха, а в кратките промеждутъци долиташе шум от борба, блъскане, тъпчене и викове. Целта на нападателите, изглежда, бе да проникнат в тъкачницата, тази на защитниците — да ги отблъснат. Двете девойки чуха как водачът на бунтовниците извика: „Заобиколете отзад, момчета!“, после дочуха и друг глас, който отговори: „Елате, добре ще ви посрещнем!“
— Към кантората! — отново прогърмя командата.
— Заповядайте! Очакваме ви! — бе отговорът.
Гласът, който се обади, бе гласът на Мур. По тона му можеха да разберат, че неговата душа в тоя момент бе разгорещена от сблъсъка. Девойките се досещаха, че бойната стръв бе събудена у всеки от мъжете, които се биеха там, и в този миг властвуваше с пълна сила над мислещото човешко същество. И двете чувствуваха как лицата им пламтят, а пулсът им напира във вените им; и двете не съзнаваха, че не биха били полезни с нищо, ако се втурнеха надолу към мястото на стълпотворението — у тях нямаше желание нито да раздават, нито да получават удари. Но не можеха да избягат — Каролайн не изпитваше подобно желание, а още по-малко Шърли; не можеха й паднат, не можеха да откъснат очи, от мрачната и ужасна сцена, от кълбата дим, и изпъстрени от огъня на мускетите — за нищо на света.
Как и кога ще свърши всичко? Този въпрос отекваше в тяхната гръд с ударите на пулса им. Ще настъпи ли момент, в който биха могли да помогнат с нещо? Те чакаха да разберат именно това. Макар че Шърли бе омаловажила шеговито закъснението им и бе готова да се шегува със своя или нечий чужд ентусиазъм, на драго сърце би дала една от най-хубавите си ниви срещу възможността да бъде от полза.
