Видях погледа й да трепва, когато влязох, но тя не повдигна лице — сега почти не ме поглежда в очите. Като че ли става и все по-мълчалива — рядко говори с мен, а когато съм край нея, разговаря малко и с останалите. В моменти на мрачно настроение отдавам тази промяна на безразличие, неприязън — какво ли не! В мигове на радост я тълкувам по друг начин — казвам си, че ако бях равен с нея, бих открил свенливост в това смущение, а в свенливостта — любов. Но имам ли право да търся любовта й при моето положение? Какво бих могъл да сторя с нея, ако я открия?
Тази сутрин поне посмях да си осигуря един час разговор с нея. Не само се осмелих да го пожелая, а направо го поисках и призовах самотата да ни пази. Съвсем решително повиках Хенри до вратата и без колебание му казах: „Вървете, където пожелаете, момчето ми, но не се връщайте тук, докато не ви повикам.
Забелязах, че Хенри не прие с радост освобождаването си — момчето е още младо, но умее да мисли. Замисленият му поглед понякога странно се спира на мен — Хенри наполовина усеща кое ме свързва с Шърли и наполовина отгатва, че в сдържаността, с която тя се отнася към мен, се крие наслада, много по-скъпа за душата, отколкото всички ласки, които той получава. Този млад, куц и полувъзмъжал лъв би надавал рев към мен от време на време за това, че съм укротил лъвицата му и съм неин пазач, ако дисциплината, към която е приучен, и инстинктивната му привързаност не потискаха у него желанието да го стори. Върви, Хенри. Ти трябва да се научиш да приемаш дела си от горчилката на живота заедно с всички потомци на Адам, които са минали преди теб или пък ще дойдат след теб. Твоята съдба не може да бъде изключение от тази на останалите ни събратя — бъди благодарен, че са пренебрегнали любовта ти така рано, преди да се е превърнала в страст. Един час лошо настроение, един пристъп на завист са достатъчни, за да изразят това, което изпитваш. Ревността, палеща като слънцето над хоризонта, Яростта, разрушителна като тропическата буря, са непознати в страната на твоите чувства — все още непознати.
Заех обичайното си място зад писалището, както правя винаги — цяла благословия е за мен способността ми да прикривам вътрешния си кипеж с външно спокойствие. Никой, който наблюдава безизразното ми лице, не може да се досети за вихъра, който понякога бушува в душата ми, помита мислите и руши благоразумието ми. Приятно е да притежаваш дарбата да следваш спокойно и уверено своя път, без да всяваш безпокойство с някое издайническо движение. Нямах намерение да продумвам нито едно слово за любов пред нея, нито пък да й позволя да зърне даже искрица от огъня, в който горя. Никога не съм бил самонадеян, никога няма и да бъда. Пред възможността дори само да изглеждам егоист и користолюбец по-скоро бих се надигнал решително, бих събрал сили у себе си, бих се разделил с нея и бих потърсил нов живот в другия край на земното кълбо — живот, студен и пуст като скалата, в която всеки ден се разбиват солените вълни на прилива. Планът ми бе да я погледна отблизо, да прочета един ред от страницата на душата й. Бях решил да узная, преди да я напусна, какво оставям след себе си.
Трябваше да подостря няколко пера за писане — ръцете на повечето мъже биха потреперили, когато сърцата им се вълнуват толкова много. Моите спокойно се заловиха за работа, а гласът ми, когато дойде неговият ред, бе твърд.
— Тази седмица ще останете сама във Фийлдхед, мис Кийлдар.
— Да. Мисля, че решението на чичо ми да си замине вече е окончателно.
— Той си заминава недоволен.
— Да, не е доволен от мен.
— Заминава си така, както и дойде — пътуването му дотук не се увенча с успех. Това е много огорчаващо.
— Надявам се, че провалянето на плановете му ще уталожи желанието му да крои нови.
— Мистър Симпсън посвоему искрено ви желаеше доброто. Той смяташе, че всичко, което направи или възнамеряваше да направи, е за добро.
— Постъпвате благородно, като поемате защитата на един човек, който си позволи да се отнесе към вас с такова безочие.
— Никога не се ядосвам, нито пък запазвам лош спомен за нещо, изречено в момент на гняв. А онова грубо и яростно избухване срещу мен, след като той ви бе напуснал напълно победен, бе изцяло плод на неговия гняв.
— Значи няма да бъдете повече възпитател на Хенри?
— Хенри и аз ще бъдем разделени за известно време — ако сме живи, сигурно ще се срещнем пак, защото се обичаме, — а лоното на семейство Симпсън ще напусна завинаги. За щастие тази промяна не ме поставя в затруднено положение — тя само ускорява осъществяването на един отдавна замислен план.
