Гощавката най-сетне бе към края си; тя щеше да привърши много по-скоро, ако мистър Дън не бе останал упорито на своя стол с полупразна чаша студен чай пред себе си дълго време след като останалите бяха приключили и след като той самият се бе натъпкал с толкова много неща, колкото бе способен да погълне; дълго наистина — след като всеки около масата бе демонстрирал нетърпението си, след като столовете бяха издърпани назад, разговорът бе замрял и бе настанала тишина. Напразно Каролайн го питаше отново и отново дали не би желал друга чаша или още малко топъл чай, тъй като този сигурно е вече изстинал, но той нито отпиваше от чашата си, нито пък я отстъпваше. Вероятно си мислеше, че тази поза на себеизтъкване му придава някаква важност, че е нещо внушително и достойно за уважение да си последен, че е респектиращо да караш другите да чакат. Той се бави толкова дълго, че и самият съд със запарката престана да свисти. Най-накрая старият пастор, който до този момент се бе задълбочил в твърде приятен разговор с Хана, за да обърне внимание на това протакане, прояви нетърпението си.
— Кого чакаме още? — попита той.
— Мен, предполагам — отвърна самодоволно Дън, като явно считаше за голямо свое достойнство заслугата да накара толкова много хора да зависят от поведението му.
— Виж ти! — изрази неодобрението си Хелстоун и като се изправи, рече: — Да прочетем молитвата.
Това той направи веднага и всички напуснаха масата. Дън, без да почувствува каквото и да било неудобство, поседя още десет минути съвсем сам, при което мистър Хелстоун позвъни да раздигнат масата. Тогава куратът се видя принуден да изпие съдържанието на чашата си и да се откаже от ролята, която, според собственото му мнение, го бе дарила с прекрасната възможност да се отличи и бе поласкала самолюбието му, привличайки вниманието на всички върху него.
И ето че според естествения ход на събитията (Каролайн, предвиждайки това, бе отворила рояла и приготвила ноти), се появи желание за музика. Бе ред на мистър Суийтинг да се прояви и той изгаряше от нетърпение да започне. Поради тази причина се зае с трудната задача да убеди младите дами да почетат компанията с една песен. Con amore69 той премина през всички необходими етапи — умоляваше, увещаваше, упорствуваше при всеки отказ и правеше трудностите да изглеждат незначителни, докато най-накрая успя да убеди мис Хариет да се остави да бъде отведена до инструмента. Веднага се появиха на бял свят частите на неговата флейта (винаги я носеше в джоба си така неотлъчно, както и носната си кърпичка). Те бяха сглобени и нагласени, а междувременно Малоун и Дън му се надсмиваха. Това бе забелязано от дребничкия младеж, но той не му обърна никакво внимание — беше убеден, че този сарказъм е породен от завистта им; двамата му събратя не можеха да акомпанират на дамите като него и той бе на път да възтържествува над тях.
И ето че този миг на тържество настъпи. Малоун, доста огорчен от възхитителните трели, които дъхът на Суийтинг изтръгваше от инструмента по най-блестящ начин, и решен също така, ако е възможно, да се отличи с нещо, приемайки незабавно образа на романтично настроен ерген (бе опитвал тази роля един или два пъти преди това, ала до този момент не бе спохождан от успеха, който несъмнено смяташе, че заслужава), се доближи до дивана, където седеше мис Хелстоун, и като намести огромната си ирландска фигура до нея, изпробва ума си (или по-скоро само езика си), изричайки няколко изискани фрази, придружени от твърде чудати и непонятни усмивки. В хода на усилията си да се хареса той съумя да се сдобие с две продълговати и една квадратна възглавница от дивана, посредством, които, след като ги повъртя известно време с неясна цел, успя да издигне нещо като преграда между себе си и обекта на своето внимание. Каролайн, която приветствуваше идеята да бъдат разделени, скоро измисли някакво извинение, за да отиде в срещуположния ъгъл на стаята, където се настани до мисис Сайкс. От тази добра дама тя измоли някои наставления относно едно ново премятане при плетене — услуга, която бе направена с готовност. Така Питър Огъстъс бе отстранен.
Ликът му потъна в мрачно униние, когато разбра, че е напуснат, че е оставен съвсем сам на произвола на съдбата, върху един голям диван, с три малки възглавнички в ръце. Истината бе, че той имаше съвсем сериозно желание да задълбочи познанството си с мис Хелстоун, тъй като си мислеше, подобно на всички останали, че чичо й има пари, и бе стигнал до извода, че понеже пасторът няма никакви деца, вероятно щеше да ги остави на племенницата си. Жерар Мур беше по-добре осведомен по този въпрос — той бе виждал спретнатата църква, която дължеше произхода си на религиозното усърдие и парите на пастора, и неведнъж дълбоко в душата си бе проклинал една скъпоструваща прищявка, която му пречеше да осъществи желанията си.
