Ласитър тръгна заднешком, без да се вълнува накъде отива — важното беше да е по-далеч. По-малкият бръкна в джоба си и извади нещо като „Валтер“ със заглушител на дулото. Затегна заглушителя и зашепна на приятеля си. Гърбът на Ласитър докосна парапета. И това беше всичко. Краят на пътя…
Мъжете се приближаваха все така спокойно. Вече различаваше и лицата им. Онзи с пистолета беше по-млад и грозен. Приличаше на камила, сякаш, когато се е раждал, го бяха изтегляли за лицето с форцепс. Погледът му беше тежък, очите изпъкнали, косата толкова ниско подстригана, че изглеждаше като сянка по черепа му.
Матрака беше от по-друг сорт. Целият квадратен и като че ли имаше нужда да се бръсне през час. Косата му беше плетеница от къдри и дори от това разстояние Ласитър виждаше яростта в очите му.
Мога да се хвърля срещу тях, мина му през главата. Или обратно — да скоча долу и да видя какво ще се случи. Никоя от възможностите не му се видя привлекателна, но едната може би даваше малко по-големи шансове за оцеляване. Искаше да се обърне и да прецени последиците от падането: щеше ли да бъде отвесно или имаше някакъв наклон, който поне малко да смекчи удара. Макар вече да беше гледал в урвата, не можеше да си спомни, а най-лошото бе, че не можеше и да откъсне поглед от двамата убийци, които се приближаваха все повече.
Ласитър не знаеше, че решението всъщност е взето. Разбра го, когато малкият вдигна пистолета. Тогава почти небрежно сложи крак на парапета и се оттласна в пропастта. Зад него, някъде горе, се чу изпукването на три бързи изстрела. Но той вече падаше, падаше във въздуха удивително дълго.
Мъртъв съм! Покойник. Ето сега! Край… Тъмнината се завъртя, но очите му бяха безполезни, а образите — невъзможни за обработка. И тогава, без никакво предупреждение, гравитацията заби тялото му в склона, изтръгна въздуха от гърдите му и Ласитър се затъркаля надолу. След малко отново излетя като гюле във въздуха, после пак се приземи, неспособен да овладее ситуацията. Инстинктивно намери удобен момент, за да прибере колене до гръдния си кош и да покрие главата си с ръце.
Последната му свързана мисъл бе, че ако се удари в нещо, това ще сложи край на мъченията му. Не беше опасение, нямаше време за това — просто го помисли. Примерно в скала… Глава… скала… глава като яйце… яйцето се счупва… мозъкът се пръсва навсякъде. Или в дърво… дърво… разкъсва ме на две. Ъгълът на падане… Наука… Инерцията…
И тогава, точно като бейзболист, втурнал се към втора база, се озова с краката напред, използвайки ги като спирачка, докато ръцете му заораваха в пръстта. Заби се в някакъв храст. Един нокът му се чупи. Затвори инстинктивно очи, за да ги запази от тръните. Накрая спря рязко, подпрял с крака си голям камък.
В безопасност.
Освен ако не беше вече мъртъв. Но не можеше да е мъртъв. Болеше го прекалено много. Навсякъде. Отдясно в ребрата му пламтеше горски пожар — това беше мястото на скорошната му контузия, — а в глезена му сякаш се беше забил кол. Сопраното на остра болка го прониза от дясното ходило нагоре по крака. Усещаше в устата си вкус на кръв, кожата на бузата му бе ожулена… и го беше страх да помръдне.
Ами ако опиташе да стане и нищо не се получеше? Болеше го, беше объркан и парализиран от страха да не е парализиран. Така че лежеше и гледаше към луната, която си играеше на криеница с облаците. Във въздуха се носеше тежка борова миризма, а нощта изглеждаше неестествено светла. Дочу в далечината чуруликане на хиляди птички.
Какво?!
Къде съм?
О, да!
Трябваше да стане. Ако не успееше да помръдне, поне можеше да се развика, за да даде възможност на Матрака и на приятеля му да го намерят и да сложат край на мъките му с куршум.
Със стон се обърна по корем, хвана се за един клон наблизо и се изправи на крака. Залюля се леко, огледа се и видя, че е на склона, малко под градската стена, на място, което беше относително равно. Паркингът се намираше на стотина метра от него, а от другата му страна бе игрището — ярко осветен остров в нощта. Чу отново свиркането и разбра, че не бяха никакви птички, а остри освирквания в типично италиански стил. Официална среща, реши Ласитър. Твърде много шум и светлина за махленски двубой.
Отупа дрехите си и потърси нещо за подпиране. Намери един откършен боров клон и опита да се облегне с цялата си тежест на него. Огъна се, но издържа.
Закуцука в посока на паркинга, опитвайки се да игнорира болката в глезена. Каквото и да бе поражението там — счупване или изкълчване, — усещаше, че нещата се усложняват с всяка крачка. А му предстояха доста крачки. Отиването до паркинга му отне десет минути. Когато пристигна, публиката на игрището дружно изрева. Някой явно беше отбелязал гол.
