В хотела смени костюма си със спортен екип и излезе да потича по крайбрежието. Откъм езерото както обикновено духаше пронизващ вятър, но той приведе глава и не се предаде, пробягвайки петте километра до яхтклуба и обратно. Когато се прибра отново в хотела, вече беше тъмно и бе капнал.
Душът го прероди. Преоблече се отново: избра сиво-синята риза от трико, с която Моника толкова много го харесваше („Тя е точно с цвета на очите ти!“), тъмносин костюм на едва забележимо райе, вратовръзка в бургундско червено, кожени ръкавици. Всичко бе от „Бърберис“, без обувките, които бяха модел „Джонстън енд Мъри“, и кашмиреното пардесю, което пък си бе купил в Цюрих преди осем години. Предпочиташе по-неофициалното облекло, но този път случаят бе особен: трябваше да се постарае заради Уилис Уайтстоун.
Хотелът бе на Стейт Стрийт. Тръгна натам пеша и се отби по пътя в един бар, за да нагласи пристигането си за шест часа. Беше малко неспокоен — все пак не можеше да предвиди всичко. Ами ако Джон Доу бе оставил пистолет или килограм хероин? Пое дълбоко дъх и влезе във фоайето, стараейки се да изглежда уверен.
Уилис Уайтстоун едва ли можеше да бъде по-любезен. Ласитър му даде картичка на Виктор Оливър, погледна сметката и отброи седем стодоларови банкноти. Отказа рестото със забележката: „Мистър Гутиерез спомена, че сте били много мил“. Уилис го заля с благодарности, подпечати сметката и му я подаде заедно с една кожена чанта. Ласитър метна дръжката й през рамо, махна с ръка за довиждане, излезе навън и потъна в студената чикагска нощ.
Когато се прибра в „Нико“, съблече пардесюто, но не свали ръкавиците. Пътната чанта изглеждаше поожулена, но добре изработена, и от мека и скъпа кожа. Беше елегантна и едновременно с това непретенциозна лична вещ, с твърдо дъно, меки стени и плътна кожена презрамка. На етикета пишеше „Трусарди“. Имаше централно отделение с цип и големи джобове от двете страни, също с ципове. Ласитър изсипа съдържанието й на леглото.
Изпаднаха две ризи в стил ретро, които бяха или изключително скъпи… или много евтини, колан, чорапи, бельо и чифт панталони за носене в тропиците. По-обещаващо изглеждаше кутията от телешки бокс с размери дванайсет на двайсет и два сантиметра. В нея намери анулиран самолетен билет по линията Маями-Чикаго, брошура с условията на рент-а-кар компания в Аламо и три двайсетдоларови пътнически чека, подписани от Хуан Гутиерез.
Разочарованието му бе пълно.
Трябваше да има още нещо! Вдигна чантата и я измери на ръка. Пребърка всички отделения, опипа страните, огледа дъното — отвън и отвътре. Повтори отново всичко. Помисли си, че може да има фалшиво дъно, но основата не помръдваше.
Едва на третия път намери онова, което търсеше: плосък джоб по дължината на основата. Коженият капак се отдели едва след като го дръпна по-силно. Стори му се, че чува разпорването на шев, но всъщност закрепването бе с велкро. Онова, което извади, бе дебело, правоъгълно парче от фиброкартон, а дъното се отваряше като книга и така даваше достъп до няколкото плитки среза в порестата материя. В един от тях имаше пачка банкноти, а в другия — паспорт. Бяха изработени толкова умело, че не предизвикваха никакво издуване.
Ласитър извади паспорта и го завъртя в ръцете си. Беше италиански. Когато отвори твърдата, червена, напръскана с шарка корица, сърцето му заби по-силно. Вътре бе снимката на човека, убил Кати и Брендън.
До този момент Джон Доу бе само име. Отсега нататък имаше самоличност и Ласитър бе сигурен, че без значение дали този човек ще проговори, или не, той ще съумее да разгадае мистерията, свързана с убийството на Кати и Брендън.
Никога преди не бе познавал изгарящата нужда да разбереш как и защо твоите близки са умрели. Беше чел за семействата на изчезнали по време на военни действия, за приятелите и роднините на загиналите в небето над Локърби… Но винаги досега бе недоумявал пред непонятната им страст да разберат, да постигнат правосъдие, да научат подробностите. Защо тези хора не оставят нещата такива, каквито са си? Защо не продължат да живеят както досега и не загърбят трагедията?
Сега вече знаеше.
