Настроението на тримата беше наистина иманярско. Изпитваха някакво трескаво вълнение, което растеше толкова повече, колкото по-дълбоко потъваше в почвата сламорезачния нож. Най-сетне, най-сетне се показаха два предмета, които не принадлежаха към състава на почвата, а именно две кожени, импрегнирани торби. Последното обстоятелство навяваше мисълта, че те все още се намират в добро състояние. Метусалем измъкна едната с известни усилия и я отвори. Пред тях проблеснаха в златно малки, продълговати кюлчета. Всички носеха държавен щемпел, като доказателство, че сплавта е законно предписаната.
— Слава Богу! — каза Метусалем, въздъхвайки дълбоко. — Тази част от нашата задача следователно е разрешена благополучно.
— Това ме радва извънредно много! — добави Рихард. — Йе-кин-ли имаше много мизерен основен капитал. Сега кюлчетата ще му бъдат добре дошли.
— И аз мисля, че ша са му добре дошли! — обади се Готфрид. — Де да ги имах аз и на мен щяха да ми дойдат таман. Аламинут щях да разпоредя да позлатят обоя и самия мен а остатъка после щях да инвестирам в ечемичен сок и солена херинга. Ама така ша трябва да си кретам без позлата в моето скромно битие. К’во ша правим сега? Да нарамим торбите и да ги носим в почивния дом?
— Не — отвърна Метусалем. — Ще ги оставим тук.
— Да ги оставим тук! Да не сте нещо мръднал? Т’ва един мошеник нивгаж не би сторил, а аз толкоз по-малко!
— И все пак не можем да постъпим другояче. Убедихме се, че кюлчетата са тук. Това е достатъчно. Но не бива да ги мъкнем с нас, тъй като не знаем на какви превратности ще бъдем подхвърлени. Ще ги скрием пак тук и ще уредим нещата така, че обратният ни път да мине оттук. Тогава ще вземем двете торби с нас.
Другите двама трябваше със съжаление да признаят основателността на неговите доводи. Торбата бе положена отново в дупката и покрита с изхвърлената пръст, която утъпкаха здраво с крака, за да нагласят после камъните. Това стана така внимателно, а малкото останала пръст така грижливо отстранена и заличена, че никой друг не би могъл да заподозре наличието на скривалището.
Сега напуснаха постройката, за да заровят отново ножа. Метусалем бе още зает с това, когато непосредствено до тях прозвуча от храсталака един заповеден глас:
— Та кик хиа! (Повалете ги!)
И в същия миг десетина въоръжени мъже се втурнаха към тримата. Въоръжението им не внушаваше голям страх: стари саби, няколко още по стари кремъклийки и пики; някакъв размахваше боздуган.
Когато прозвуча викът, Метусалем светкавично се бе изправил. Улови спътниците за ръцете и ги повлече няколко крачки назад, за да спечели пространство и дебелото стебло на върбата да се намира между тях и нападателите. Също така бързо измъкна двата си револвера, който пример Готфрид и Рихард последваха мигновено. Китайците се стъписаха и спряха. Дегенфелд викна заплашително към един от тях, който бе взел пушката си за стрелба:
— Махни пушкалото, иначе куршумът ми ще те уличи по-рано, отколкото твоят мен! Какво сме ви сторили, та ни нападате по тоя начин?
Онзи, към когото бяха отправени думите и който изглежда бе предводителят, очевидно не хранеше голямо доверие в цепеницата си, защото сведе цевта и отговори с мрачна физиономия:
— Вие осквернихте нашия ма-ла-бу! Какво ровите тук?
Значи постройката наистина беше марабу, гробът на някой отличил се със своята благочестивост мохамеданин. Тъй като на китаеца му е труден звукът „р“, говорителят го бе превърнал в по-лесното „л“, сиреч Ма-ла-бу.
— Хоей-хоей ли сте? — осведоми се студентът.
— Да.
— Тогава нямате причина да се отнасяте враждебно с нас. Ние почитаме вашата вяра и не желаем да я оскърбяваме.
— И все пак разкопавате тази свята земя!
— Не за да я оскверним. Вървяхме през гората, търсейки предписани от Йитунг114 растения. Ето че тук видяхме да се подава от земята дръжката на този нож. Измъкнахме го, за да го разгледаме, и аз тъкмо се канех да си го сложа пак на мястото му, когато вие се появихте. Кажи сега дали сме извършили някакъв грях!
— Покажи ножа!
Той го получи, огледа го, проучи после и разровеното място и като не откри нищо, каза:
— Това е ча-дзе, който сигурно някой работник е пъхнал тук, за да го намери по-късно, когато му потрябва. Според мен вие търсите пао-нган115 — нещо, което не би могло да съществува при един беден ма-ла-бу. Будамините116 са глупави хора, които не почитат нашите обичаи и свети места.
— Ние не принадлежим към тях.
— Не? Че какви сте тогава?
— Ние сме Тиен-шу-киао-мин117.
— Ако това е вярно, значи ние сме приятели, тъй като и ние, и християните почитаме един истински бог, чийто пророци са били Мохамед и И-сус (Исус). От вашата вяра и по облеклото ви съдя, че идвате от далечна страна. Имате ли всъщност някакви паспорти у себе си?
— Да, имам един голям, специален куан от Величествения владетел.
Колко непредпазливо бе това изявление, Дегенфелд разбра веднага, тъй като китаецът произнесе:
— Значи ти ме измами, понеже такъв куан може да получи само китаец. Аз ще разследвам строго случая, а сега трябва да ме последвате.
— Да, не би като пленници?
