Пътуването с параход щеше да бъде по-бързо и навярно по-удобно, ала добрият Търнърстик ги бе молил толкова дълго, докато накрая обещаха да ползват неговия кораб на връщане. Той искаше, а това щеше да е в голям негов ущърб, да придружи приятелите до родния им град, за да се запознае с Йе-кин-ли и майката на Рихард и… да вземе своя дял от славата, която очакваше там завръщащите се пътешественици.
На борда на клипера трябваше да бъде изготвен изчерпателен доклад за преживелиците и да бъде изпратен напред с първия заминаващ параход. Търнърстик спа през нощта на борда. Другите останаха в хотела. Когато на сутринта пристигнаха на клипера, той беше свалил мандаринското облекло и отново облякъл южнокаролинския фрак заедно с кърпата за врат и папионката. През нощта собствената му кабина бе очарователно подредена за дамите, а и за мъжката част от пасажерите се бе попрестарал да намери добри места.
Командирският му глас звучеше бодро по палубата. Котвата бе прибрана, платната вдигнати. Тласкан от отлива и бриза, стройният клипер се плъзна извън пристанището.
Всички пътници стояха на палубата, отправили погледи към древната, необикновена страна, която навярно никога вече нямаше да видят. Когато тя се канеше да изчезне, Търнърстик сне пенснето и като прекара ръка по очите, заговори:
— Странна земя с още по-странни хора! Ни един път не могат да поговорят правилно на матерния си език; ни най-малко понятие си имат от едно правилно китайско окончание! И въпреки това със съжаление се сбогувам с нея. Може би само защото трябваше да оставим тук дебелия.
— Т’ва ша е! — съгласи се Готфрид. — Да не ми беше чак толкоз скъп обоят, щях да му го оставя кат’ спомен от неговия Готфрид. И на мен раздялата ми навява тъга, ама от друга страна пък мисълта, че сме удържали наш’та конг-кеоу, ма изпълва с блаженство. Зат’ва по дяволите траурните чувства! Поздравих Китай с „чинг-чинг“ и са сбогувам сега с него с „чинг-леао“, коет’ означава повече от: „Да те закриля Бог, Страна на дръпнатите очи!“ Сърдечно ма е жал за теб, защот’ току-що ти изгуби завинаги своя прекрасен Готфрид!
Непонятно, напълно необяснимо! Господа професорите и доцентите стояха, клатеха глави и не можеха да намерят обяснение на чудовищния факт, че и днес не се бе явил ни един-единствен слушател. Такова нещо никога не беше бивало. Такова нещо не се поддаваше дори на мъдростта на иначе неопровержимия Бен Акиба!
И все пак обяснението лесно можеше да се намери, стига да поразпиташе човек в „Приносителя на записа от Ниневия“. Нещата имаха следната проста причина: Вълнението в академичния свят от внезапното изчезване на Метусалем постепенно бе улегнало. Чувстваха липсата му наистина, но не говореха повече за него. И ето че от Китай пристигнаха писмата до фрау Щайн и Йе-кин-ли — докладът за щастливия развой на авантюристичното начинание. Запленени, получателите нарушиха в радостта си досегашното мълчание. Сега се разбра накъде е заминал Синьочервения и какво се е канел да върши там. Ако го бяха узнали по-рано, хората щяха да го осмеят. Но тъй като сега обяснението бе дошло заедно с вестта за успеха, то удивените хвалебствия нямаха край и завръщането на героя се очакваше с напрежение. Считаше се за напълно естествено да му бъде устроено едно достойно посрещане.
Подозирайки го, Метусалем се бе споразумял със своите спътници да изненадат близките си. Всички бяха дали ободрението си — също и Готфрид фон Буйон, ала тайно той не бе съгласен със спогодбата. Смяташе, че си заслужава да има едно тържествено посрещане, и ето как тази заран раздавачът на телеграми получи за предаване една депеша с адрес „Приносителя на записа от Ниневия“. Когато съдържателят отвори телеграмата, прочете:
„Довечера Метусалем идва влака десет часа. Четири господа три китайки двама китайци един полукитаец едно куче Готфрид фон Буйон“
Завръщането на двамата най-добри постоянни посетители хвърли съдържателя в такова радостно възбуждение, че той веднага даде гласност на депешата, следствие на което неговата възбуда завладя с невероятна бързина цялото академично съсловие. За лекции не можеше и да се мисли. То се събра в „кръчмата“, за да вземе важно решение, и скоро всички въжари в града бяха усърдно заети с приготвянето на празнични факли от меки кълчища и гъста смола.
Метусалем и понятие си нямаше какво вълнение цари у дома заради негова милост. Той бе взел цял вагон втора класа, та да могат спътниците му да се настанят удобно. Двете торби с кюлчетата лежаха на мекия плюш, грижливо вързани в покривки, понеже не бе пожелал да ги повери на багажното отделение.
Така пътуваше доволно и безгрижно към родината и малко преди пристигането се надигна от мястото си, за да види през отворения прозорец най-първо светлините на гарата.
— Да запаля ли лулата? — попита Готфрид. — Натъпкал съм я вече.
— Да, всичко трябва да е наред.
