Без спомени и без посока Пърси Джаксън се озовава в необикновен лагер за римски герои, където никой не гледа с добро око на гърците. Но на полубоговете там им предстои неравна битка. Преди да се опомни, Пърси е въвлечен в невъзможна мисия. Той и новите му приятели Хейзъл и Франк разполагат с четири дни, за да освободят Смъртта от лапите на безсмъртен гигант и да върнат изгубения символ на легиона. Само така римляните ще имат реален шанс срещу могъщата войска, която приближава лагера им… "Синът на Нептун" е втората книга от поредицата "Героите на Олимп" и дългоочакваното продължение на "Изчезналият герой". С нея Рик Риърдън за пореден път се завръща към света на Пърси Джаксън и боговете на Олимп, но го обогатява с нови герои и сюжети от римската митология
На Беки, която споделя убежището ми в Нов Рим.
Дори Хера не може да ме накара да те забравя.
Госпожите със змийските прически започваха да лазят по нервите на Пърси. Особено предвид факта, че отдавна трябваше да са мъртви. Или по-точно, от три дни, когато бе хвърлил по тях цял кош, пълен с топки за боулинг, в търговския център в Напа1. Или от два дни, когато ги бе прегазил с полицейска кола в Мартинес. И със сигурност от тази сутрин, когато им отряза главите в парка „Тилдън“2. За нещастие обаче, колкото и пъти да ги убиваше Пърси, те ставаха на прах, но после отново се възстановяваха, напомняйки му за прахоляка, който винаги се появява в ъглите точно след като си почистил.
Не можеше дори да им избяга.
Стигна върха на хълма и си пое дълбоко дъх. Колко време бе минало от последната им смърт? Може би два часа. Никога не оставаха мъртви за по-дълго.
През последните няколко дни почти не бе спал. Ядеше каквото намери — желирани бонбони, стари гевреци, дори бурито от закусвалнята на Джак3, което си бе истинско падение дори за него. Дрехите му бяха изпокъсани, обгорени и опръскани със слузта на чудовищата.
Оцеля толкова време само защото двете госпожи със змийски прически —
Но Пърси нямаше да издържи още дълго. Рано или късно щеше да падне, изтощен от гонитбата, а после… Колкото и труден да бе за убиване, не се съмняваше, че горгоните ще намерят някакъв начин да го довършат.
Но къде можеше да избяга?
Огледа се наоколо. При други обстоятелства щеше да се наслади на гледката. Вляво от него златисти хълмове се спускаха към красива долина, по която се виждаха езера, гори и няколко стада крави. Вдясно се разполагаха кварталите на Оуклънд и Бъркли. В тях живееха милиони хора, които вероятно не желаеха да посрещнат деня си с две чудовища и един мръсен полубог. По на запад заливът на Сан Франциско блестеше в сребристо. Зад него градът бе потънал в мъгла, така че от него се виждаха само върховете на небостъргачите и кулите на моста „Голдън гейт“5.
Пърси изпита смътна тъга. Нещо му подсказваше, че е бил и преди в Сан Франциско. Градът имаше някаква връзка с Анабет — единствения човек от миналото си, когото помнеше. Но споменът за нея бе смътен, което го побъркваше. Вълчицата, разбира се, му бе обещала, че ще я види отново, но само ако се справеше с пътуването си.
Дали не трябваше да прекоси залива?
Звучеше изкусително. Чувстваше силата на океана иззад хоризонта. Водата винаги му даваше сили, а солената бе най-добра за него. Разбра това преди два дни, когато удуши морско чудовище в пролива Каркинес6.
Заливът щеше да е идеално място за последна битка с горгоните. Може би щеше да успее да ги удави.
Но брегът беше поне на три километра. Щеше да му се наложи да прекоси целия град. А имаше и друго…
Но това бе невъзможно. На хълма нямаше нищо.
В този момент посоката на вятъра се смени и Пърси долови ужасната смрад на приближаващо влечуго. На стотина метра надолу по могилата нещо се движеше сред дърветата, чупеше клони, мачкаше листа и съскаше.
Горгоните.
Пърси не знаеше за кой път проклина острия нюх на чудовищата. Те твърдяха, че го надушват, тъй като е полубог — син на старо римско божество. Пърси се бе опитал да ги заблуди — търкаля се в кал, къпа се в реки, сложи дори ароматизатори за кола в джобовете си, но без никакъв ефект. Очевидно миризмата на полубоговете бе твърде силна.
Стигна до западната страна на склона. Беше твърде стръмно, за да продължи нататък. Пред него земята се спускаше на двайсет метра — право към покрива на блок, построен под хълма. На още петнайсет метра след това се виждаше магистрала, водеща към Бъркли.
Друг начин да се махне от хълма нямаше.
Погледна към автомобилите, пътуващи към Сан Франциско. Прииска му се да е в някой от тях. После осъзна, че магистралата излиза от хълма — вероятно от тунел. Тунелът трябваше да се намира… точно под него.
Вътрешният му радар направо полудя! Намираше се на правилното място, само дето бе прекалено нависоко. Трябваше да намери тунела. Да стигне магистралата. И то бързо.
