"Синът на Ной", посветена на юдаизма, е част от една поредица, озаглавена от Ерик-Еманюел Шмит "Кръговратът на незримото". В основата на "Миларепа", е будизмът, на "Господин Ибрахим и цветята на Корана" — суфизмът, а на "Оскар и розовата дама" — християнството. Хората правят зло един другиму и Господ не се бърка в това. Той е създал хората свободни. Т.е. ние страдаме и се смеем независимо от качествата и недостатъците си… Господ не се бърка в нашите дела. — Искате да кажете, че каквото и да става, на Господ му е все тая? — Искам да кажа, че каквото и да става, Господ си е свършил работата. Сега е наш ред. Сами отговаряме за себе си. 1942 г. Жозеф е на седем години. Той е разделен от семейството си и приютен от отец Понс, обикновен и праведен човек, който спасява не само човешки живот. Но какво се опитва да съхрани той като някакъв Ной, в този застрашен от потопа на насилието свят? Кратък и разтърсващ роман от поредицата на "Господин Ибрахим" и "Оскар и розовата дама", които превърнаха Ерик-Еманюел Шмит в един от най-четените в света френски романисти. В Йерусалим, институтът "Яд вашем" реши да присъжда наградата "Праведник на народите" на онези, които по време на нацизма и терора бяха въплъщавали най-доброто от човешката природа и бяха спасявали евреи с опасност за живота си. Отец Понс получи титлата Праведник през декември 1983 година. Той така и не научи, току-що бе починал… Тази сутрин Руди и аз се поразтъпкахме по пътеките в гората, която в Израел носи неговото име и съдържа двеста седемдесет и едно дървета, които символизират двеста седемдесет и едно спасени деца… Ерик-Еманюел Шмит е един от най-успешните съвременни френски драматурзи, носител на наградата "Молиер". Повечето негови пиеси са поставяни в чужбина, много от тях и в България. Някои от творбите му са пренесени и в киното. Известен е и с романите си "Сектата на егоистите" и "Евангелие според Пилат", приети горещо от критиката и отличени с награди, сред които и Голямата награда за театър и за цялостно творчество на френската академия и Голямата награда на читателките на сп. "Elle" ("Тя"). Горещ прием сред читателите имат и публикуваните от издателство "Леге Артис" книги: "Евангелие според Пилат" както и тетралогията "Оскар"/ "Господин Ибрахим"/ "Миларепа", четвъртата от които е "Синът на Ной".
На моя приятел Пиер Перелмутер, чиято история отчасти вдъхнови този разказ.
В памет на отец Андре, викарий от църквата Сен-Жан-Батист в Намюр и на всички Праведници на народите.
На десет бях сред група деца, дето ги разиграваха на търг всяка неделя.
Не ни продаваха, а ни караха да вървим по една естрада, за да се намери кой да ни вземе. Сред публиката можеше да бъдат истинските ни родители, най-сетне завърнали се от войната или пък двойки, желаещи да ни осиновят.
Всяка неделя се качвах на подиума с надеждата да бъда разпознат или избран.
Всяка неделя под навеса на „Жълтата вила“ имах десет крачки, за да ме забележат, десет крачки, за да си намеря семейство, десет крачки, за да не бъда повече сирак.
Първите стъпки не ми костваха усилия, защото нетърпението ме изстрелваше на подиума, но към средата губех сили. Сред тези редици глави и шапки, плешивини и кокове една уста трябваше да се отвори и да възкликне: „Сине мой!“, или пък: „Той е! Него искам! Осиновявам го!“ Пръстите на краката ми бяха сгърчени, цялото ми тяло бе устремено към онзи вик, който щеше да ме изтръгне от сирачеството, а аз оглеждах дали външността ми е в ред.
Ставах призори, изтичвах от общата спалня до студените умивалници и търках кожата си с един зелен, твърд като камък сапун, който бавно се размекваше и скъпернически пускаше пяна. Двайсет пъти се решех, за да съм сигурен, че косата ми е послушна. Тъй като синият костюм за литургията ми беше станал твърде тесен в раменете и твърде къс на китките и глезените, аз се свивах в грубия плат, за да скрия, че съм пораснал.
Докато чака, човек не знае дали това е наслада или терзание и се готви за скок, от който не знае как ще се приземи. Дали ще умра? Дали ще ми ръкопляскат?
Наистина, обувките ми създаваха лошо впечатление. Две парчета разкашкан картон. Повече дупки, отколкото материя. Пробойни, привързани с канап. Модел с вентилация, отворен към студа и вятъра даже откъм пръстите. Два патъка, които можеха да издържат на дъжд само ако вече имаха дебела кора от няколко слоя кал. Не можех да рискувам да ги изчистя, защото имаше опасност да се разпаднат. Единственият признак, който позволяваше на обувките ми да минават за обувки, беше, че ги нося на краката. Ако ги държах в ръце, сигурно някой любезно щеше да ми посочи кофата. А може би трябваше да си остана с ежедневното дървено сабо? И без това посетителите на „Жълтата вила“ не можеха да забележат това отдолу. Пък и да можеха! Нямаше да се откажат от мен заради някакви си обувки! Рижият Леонар не беше ли открил родителите си, докато вървеше по естрадата бос?
— Върни се в столовата, Жозеф.
Всяка неделя надеждите ми умираха с това изречение. Отец Понс ми намекваше, че и този път няма да стане и че трябва да напусна сцената.
Кръгом. Десет крачки, за да изчезна. Десет крачки, за да се върна при болката. Десет крачки, за да стана отново сирак. В края на естрадата вече пристъпваше друго дете. Ребрата притискаха сърцето ми.
— Мислите ли, че ще успея, отче?
— В какво, момчето ми?
— Да открия родители.
— Родители! Надявам се, че
От многото безрезултатно излагане на показ, започнах да се чувствам виновен. Всъщност не аз, а те закъсняваха да дойдат. Да се върнат. Но дали вината беше тяхна? И дали бяха още живи?
Бях на десет. Три години по-рано родителите ми ме бяха поверили на непознати. Войната беше приключила преди няколко седмици. С нея беше свършило и времето на надеждите и илюзиите. Ние, скритите деца, трябваше да се върнем към действителността, за да разберем, както човек го удрят по главата, дали все още сме част от семейство или оставаме сами на земята…
Всичко започна в един трамвай.
Мама и аз прекосявахме Брюксел, седнали в дъното на жълт вагон, който плюеше искри и надаваше тенекиен грохот. Мислех си, че именно искрите по покрива ни придават скорост. Седнал на коленете на майка ми, обгърнат от сладкия й парфюм, долепен до лисичата й яка и препускащ сред сивия град, бях само на седем, но владетел на целия свят: варда, селяндури! Дръпнете се да минем! Колите се отдръпваха, каруците губеха ума и дума, пешеходците отскачаха, а ватманът ни возеше, майка ми и мен, като двойка в императорска каляска.
Не ме питайте как изглеждаше майка ми — може ли човек да опише слънцето? От мама се излъчваше топлина, сила и радост. Помня това усещане повече от чертите й. До нея се смеех и никога нищо лошо не можеше да ми се случи.
