Романът започва в гъстите гори на севера и ни води до нажежените от слънцето брегове на Нил. Приказно-тайнственото действие се развива в пустинята и в Средиземно море и разказва за издигането на един нилски лодкар до капудан паша и до гросадмирал на султана.Двата тома в продължения за кораби и съкровища от ранното творчество на Май са:— "Скиптър и чук" (Band 45)— "Островът на скъпоценностите" (Band 46)
Далеч надолу от планините се спускаше гъста гора. Едно от нейните разклонения се проточваше дори в близост на Фюрстенберг, главният град на херцогство Норланд. Една дълбоко врязана в това горско продължение палисада изолираше ловен парк, влизането в който бе забранено за всекиго, с изключение служителите на лесничейството. Въпреки това едно утро в ограждението се намираха люде, по чието облекло можеше лесно да се различи, че те не се числяха нито към хората на лесничейството, нито пък към някакви други с право на достъп.
Между два високи дъба, които бяха на възраст може би хиляда години и простираха надалеч своите дебелостволни клони, се мъдреше една старчески немощна, четириколесна бричка. Теглилата я кранта пасеше във високата трева, чиито стебла стърчаха между мъха и другата там зеленина. До ствола на едно дърво пламтеше буен огън, на който, сложен върху два чатала, се печеше сърнешки гръбнак. Един едва ли десетгодишен хлапак го въртеше с физиономия, изразяваща както разбиране на работата, така и най-голямо разположение. Той беше само полуоблечен — също както и другите персони, които седяха или лежаха край огъня, за да зяпат приготвянето на пикантното печено. Всички те притежаваха несъмнените черти на цигани, ала независимо от своята повече от непретенциозна външност не изглеждаха да принадлежат към онези скитнически орди, за които грабежът и кражбата са същинският и най-доходен занаят.
На каруцата седеше увита в стари застилки — определено един много необикновен лукс за чергарски катун — една престаряла наглед жена, много вероятно ваджината1. Тя хвърляше по някой поглед на хлапето или току изучаваше потъмняващия сърнешки гръб, като подръпваше от една къса лула дима на някакъв тютюн, чието ухание би възхитило и най-изтънчените познавачи.
При владеещата наоколо тишина можеха да се доловят далечни звуци, проникващи през храстите като приглушено ромолене на разговор. Те произхождаха от две лица, които се бяха изтеглили от компанията и, отдалечени на неколкостотин крачки от каруцата, беседваха помежду си.
Едното от тях беше девойка. Тя наброяваше може би седемнайсет години и във всяко едно отношение беше съвършена красавица. Седеше на мъха с полунебрежна, полувисокомерна поза. Облеклото й беше далеч по-добро и по-комплектно от това на другите. Беше видно, че за него се употребява голяма грижливост.
Насреща й стоеше един млад мъж. Беше облегнал гръб на едно дърво и скръстил ръце на гърдите. Хора, несъзнателно заемащи този стоеж, най-често притежават силно развит характер. Високата му фигура се извисяваше доста над обикновения ръст и щеше все повече и повече да се формира до една внушаваща почит външност. Оскъдното облекло не бе в състояние да ощети крепкото, съразмерно телосложение. Някой по-внимателен наблюдател навярно щеше да се учуди на цвета на кожата на младия мъж. Тя не беше нито бяла като на кавказците, нито пък имаше онази мургавина, отличителна за циганина. Човек би могъл по-скоро да я нарече сива — сиво, премесено с кафяво, като породено от въздействието на ветрове, бури и слънце. Той носеше къси, широки шалвари, които сигурно са били предназначени за други телесни измерения, между тях и възтясната, многократно разпарцалосана жилетка надничаше протрита риза. Главата бе покрита от каскет, отдавна изгубил козирката си. Краката бяха боси, а от ръкавите на жилетката се мяркаха на някои места също така голите, мускулести ръце. През една от тези дупки се показваше някаква особена рисунка в наситено черно-червено, запечатана посредством татуиране върху странно оцветената кожа. Тя представляваше герб, чиито отделни линии така се бяха разширочили и разтеглили, че като цяло притежаваше една определена степен на неяснота. От това можеше да се заключи, че татуировката е била направена преди дълги години. Косата му имаше тъмночерен цвят, но ако човек се вгледаше по-внимателно, щеше да забележи, че при корените тя разкрива един значително по-светъл тон, а кожата под нея беше толкова чиста и бяла, както може да се наблюдава предимно при блондините. Лицето имаше безусловно северняшки облик. Необикновено високото и широко чело, откритите, синьо-сиви очи не сочеха за индийски или египетски произход. Така ставаше, че младежът правеше в настоящия си тоалет едно кажи-речи куриозно впечатление, което още повече се подсилваше от спокойствието и увереността на неговото държане и движения, контрастно разграничаващи го от неуморното и променливо същество, което циганинът открай време представлява.
Въпреки външното си спокойствие той изглежда се намираше в състояние на силна възбуда. Чертите му бяха изпънати, очите блестяха. Погледът бе сякаш отправен в далечната шир и наблюдаваше образи, чието съзерцание не е позволено на обикновения простосмъртен.
Лицето на дзингарата2 възприе израз на възхищение, когато възкликна с одобрителен тон:
— Катомбо, при теб е дошъл един дух, който е по-велик и могъщ от дарбата на прорицанието. Мога ли да ти поставя още една задача?
