Остана да седи в мрака, нощният шум от баровете на Северното крайбрежие долиташе през отворените прозорци. Включи компютъра, запази си място за самолет, събра малко екипировка в сака, заключи апартамента и подкара към летището със стария си мотоциклет триумф бонвил. След три часа вече беше в Йосемити, а след още два, при първите лъчи на утрото откъм Сиера Невада, беше готова да започне изкачването.
Винаги правеше така, когато нещо я тревожеше, когато трябваше да проясни мислите си — катереше се. Пустините бяха мястото на Алекс — огромни, сухи, празни пространства, без живот и звуци; планините и скалите пък бяха за Фрея — отвесни стени, по които можеше да се изкачва към небето, да насилва ума и тялото си до крайна степен. Тези неща беше невъзможно да се обяснят на хора, които никога не са ги изживявали, невъзможно беше да ги обясни и на себе си. Най-близко до истината беше стигнала в интервю с, моля ви се, списание „Плейбой“: „Когато съм там горе, се чувствам просто по-жива — беше признала. — През останалото време като че ли съм полузаспала“.
Сега повече от всякога й трябваха мирът и чистотата, които носеше изкачването. Докато бучеше с мотоциклета по магистрала 120 към Йосемити, първият й импулс беше да пробва без помощни средства някой истински труден, наказателен маршрут като Фрийрайдър на Ел-Капитан или Астроман на Уошингтън Колъм.
После се сети за Либърти Кап и колкото повече си мислеше за него, толкова по-привлекателен й се струваше.
Не беше избор, за който човек би помислил веднага. За част от маршрута беше нужна допълнителна екипировка, което я отдалечаваше от абсолютната чистота на свободното катерене; всъщност в техническо отношение изкачването не беше кой знае колко трудно, особено по нейните стандарти, а това означаваше, че няма да се напряга, колкото й се искаше — до самия си предел, а и отвъд него.
От друга страна, това беше една от малкото големи йосемитски стени, върху които никога не бе пробвала силите си. И още по-важно, тя беше единственото място по това време на годината, което нямаше да е пълно с други катерачи, и това щеше да й осигури абсолютно спокойствие и самота — никой нямаше да й говори, да й прави снимки, разни аматьори нямаше да й се пречкат и да я бавят. Щяха да са само тя, скалата и тишината.
Сега, докато седеше на стопления от обедното слънце камък и с все още смъдяща от ужилването ръка, тя отпи от манерката и огледа маршрута, по който току-що се беше изкачила. Като се изключеха няколкото по-трудни участъка — особено петият склон, който беше издаден и нямаше как да се преодолее без сгъваемата стълба, — не беше срещнала особени затруднения. На по-неопитен катерач изкачването до билото би отнело два дни, с преспиване на някоя тераса по пътя нагоре. Тя щеше да го направи за по-малко от половината време. Максимум осем часа.
Все още не можеше да се отърве от смътното чувство на разочарование, че пътят не се оказа по-дълъг, че няма да достигне вълшебно упоителното било след цялостно физическо и психическо изтощение. И все пак гледката от тия висини беше толкова грандиозна, че компенсираше липсата на предизвикателство.
Като се придържаше към обезопасяващото въже, тя опъна крака — дълги, съразмерни, загорели, — разтри мускулите си и размърда глезени, за да раздвижи ходилата и пищялите си. Стана и проучи скалите над себе си, за да започне последния си, единайсети тур — оставаха й петдесет метра до билото.
— Allez8 — промърмори, докато втриваше талк от кесийката на колана в дланите си, — allez. — После, като че ли подтикната от звуковата прилика, малко го измени: — Алекс. — Гласът й обаче се загуби сред рева на водопада Невада.
По-късно, когато стигна до мотоциклета си и си опаковаше нещата за обратния път, видя двама алпинисти, които познаваше. Единият беше доста привлекателен, но точно в момента тия неща изобщо не я интересуваха. Побъбриха малко и Фрея описа изкачването си.
— Изкачила си сама Либърти Кап? Това е сериозно нещо — възкликна другият и почна да я хвали, но тя го спря и обясни, че бърза за самолета.
— На хубаво място ли отиваш? — попита красавецът.
— В Египет — отвърна тя, докато палеше мотора.
— Да се катериш ли?
Тя включи на скорост.
— Не. Да погреба сестра си.
И потегли. Русата й коса приличаше на огнена комета.
Флин Броуди си намести очилата и вдигна глава към слушателите си — четиринайсет възрастни американски туристи, пръснати по петдесетината стола; никой не изглеждаше особено заинтересуван. Позволи си да се пошегува, че се радвал как всички са си намерили място, което предизвика буйния смях на гида Марго, но останалите в залата само го изгледаха хладно.
„Боже мой — помисли той, докато притеснено опипваше джобовете на кадифеното си сако. — Поредната група дебили“.
