И продължи да крачи, а двамата — по липса на нещо по-добро — седнаха под сянката на гигантския евкалипт. Според часовника на Флин още нямаше единайсет, макар че, както бяха забелязали и при влизането си в оазиса, положението на слънцето предполагаше да е доста по-късно — между средата на следобеда и надвечер.
— Като че ли и времето се движи по друг начин тук — замислено каза Флин.
Слънцето сипеше жар, минутите отминаваха, генераторите бучаха… и не се случваше нищо.
Измина почти час, преди отново да извикат всички да влязат. И Кирнан, и Гиргис изглеждаха бесни.
— Е? — троснато попита Кирнан.
— Ами вече е съвършено ясно, че това е метеорит или част от метеорит — започна Медоус със скучния си носов глас, докато ги водеше към стъкления куб. — Освен иридий, осмий и така нататък, засичаме и значителни остатъци от оливин и пироксен, които са явно показателни за първично хондритно…
— Хайде остави тия глупости и ми кажи какво може да прави.
Ученият притеснено присви рамене и измънка:
— Трябва да направим още тестове. Много нови тестове, които ще започнем веднага след като се върнем в… в нормална лаборатория с по-мощни спектроскопски…
Кирнан само го изгледа и той млъкна.
— Това е първичен хондрит — подхвана след кратка пауза. — Метеорит.
— Добре, но какво може да прави? Разбираш ли въпроса ми? Какво може да прави? — Кирнан явно едва се сдържаше да не изпусне нервите си. — Какво ти казват данните?
И махна с ръка към уредите около куба. Медоус мълчеше и гледаше папката в ръцете си.
— Това ли е всичко? — Моли почти викаше. — Най-обикновен метеорит? Това ли ми казваш?
Ученият притеснено сви рамене и подхвана безпомощно.
— Това е първичен хондрит. Метеорит. Къс от космическа скала.
Тя отвори уста, отново я затвори, докосна с едната си ръка кръстчето на шията си, а другата сви в юмрук.
Всички мълчаха. Дори електронното бипкане се бе забавило и затихнало, като че ли и то обзето от всеобщата конфузия. Тишината се проточи. Накрая хората в стъкления куб започнаха да смъкват противорадиационните качулки и да отскубват електродите и кабелите, опасващи камъка.
Флин започна да се смее на глас.
— О, великолепно! — кискаше се той. — Двайсет и три години и бог знае колко убити, и всичко това за един ненужен къс скала. Направо великолепно.
Изглежда, цялото му притеснение се беше изпарило — в пълна противоположност с настроението му в самолета. Сега, мислеше си Фрея, тъкмо Флин се радваше на положението.
— Но текстовете — замърмори Кирнан. — В тях се казва… Експертите, всички експерти казваха… — Извъртя се и посочи Флин. — Ти го твърдеше. Че това било истинско и египтяните го използвали… ти ми го каза. Обеща!
Той вдигна ръце.
— Пак ли аз съм виновен, Моли? Бях калпав шпионин, сега се оказва и че съм калпав египтолог, така ли?
— Но ти каза, ти ми каза… че той има сили, че е унищожил враговете на Египет… Жезълът на боговете, най-страшното оръжие, познато на човека!
Беше започнала да се ядосва, очите й се присвиха, пръските слюнка отново се събраха около устата й.
— „Внимавайте“, нали така каза! Тук има нещо, някакви непознати елементи… Сили, така каза, имало сили!
— Е, значи съм сбъркал. — Флин замълча за миг и добави: — Стига де, Моли, трябва да признаеш, че е смешно.
Това беше квалификацията, която самата тя бе употребила преди време, но сега явно не й се хареса да й го връщат по този начин. Изгледа го вбесено — по-зъл и отровен поглед Фрея не бе виждала през живота си, — вдигна пръст, като че ли казваше: „С тебе ще се разправям после“, извъртя се към Медоус и започна да му се кара, да иска резултати, да настоява, че е направил грешка и че трябва да повтори тестовете.
— Нали ми казаха! — крещеше тя. — Всички ми го казаха — имал сили, така твърдяха, имал сили!
Гиргис и хората му се присъединиха към нея, бърбореха на смесица от арабски и английски, започнаха да викат на учените и на Осман, който сега беше останал сам в стъкления куб — нещастна фигура с дебели очила, — а също и на Кирнан, подхвърляха й, че със или без сили в камъка те настояват да им се изплати всичко дължимо. Набитият с мустаците запали цигара и сега Медоус — който до този момент седеше и хрисимо приемаше обидите — вече се ядоса и настоя цигарата да се загаси веднага, за да не повреди електрониката му. Двама от колегите му се изправиха, за да го защитят, и в един миг всички започнаха да се бутат и да крещят, намесиха се и близнаците — не заради друго, а защото това беше начинът им на живот. Целият храм закънтя от нестройни гневни пререкания.
— Време е да тръгваме — прошепна Флин и задърпа Фрея през помещението. На вратата погледнаха назад да се уверят, че никой не ги е видял, и тъкмо да побягнат, един от хората с бели престилки, къдрокос млад мъж, който — въпреки всеобщото объркване — все още стоеше надвесен над монитора си близо до вратата, изведнъж вдигна ръка и извика:
— Хей, вижте!
Не самите думи накараха Фрея и Флин да спрат и въпреки намеренията си да се върнат в помещението, а настоятелният тон, с който бяха казани.
— Вижте само! — повтори къдрокосият и плесна и с ръце, за да привлече внимание.
