Силният сигнал от мобилния му телефон го прекъсна. Той се извини, вдигна апаратчето, натисна едно копче и като се обърна на другата страна, заговори тихо. Фрея се изправи, отиде до прозореца и се загледа в широкия павиран вътрешен двор с голямо лаврово дърво в средата. Едно семейство закусваше в сянката му, а човек със синя пижама и цигара в ъгъла на устата минаваше в инвалидна количка покрай тях. Тя ги гледаше разсеяно, потропваше нервно по перваза на прозореца и изчакваше лекарят да свърши разговора си.
— Алекс споделяла ли е с вас, че смята да направи такова нещо? — попита тя веднага след като той затвори. — Казвала ли ви е?
Рашид се намести на стола си и отново сплете пръсти върху бюрото.
— Не мога да твърдя, че ми го е казала направо. Няколко пъти обаче е споменавала за нещо подобно по… хм, по абстрактен начин. Със сигурност не е искала моята помощ, ако това имате предвид. А и аз не бих й помогнал, ако я беше поискала. Аз съм лекар. Работата ми е да спасявам живота, не да го отнемам. Пък и тя много добре знаеше това.
Фрея пристъпи напред.
— Кой откри трупа й?
— Госпожице Ханън, моля ви, тези въпроси…
— Кой?
Тонът й беше рязък, настоятелен.
— Икономката й — въздъхна той. — Когато отишла на работа сутринта.
— Къде? Къде е открила Алекс?
— На задната веранда, струва ми се. В инвалидната количка. Тя обичаше да седи в нея и да гледа пустинята, особено в последните дни, когато движенията й бяха затруднени. Шишенцето с морфин и спринцовката били на масата до нея. Точно както би могло да се очаква.
— Оставила ли е някаква бележка?
— Не, доколкото знам.
— Това не ви ли се видя странно? Някой да се самоубие, без да остави бележка или обяснително писмо.
— Госпожице Ханън, беше съвсем ясно какво е направила и защо го е направила. Вече беше разгласила, че трябва да се свържем с вас, ако нещо се случи с нея, че искала да я погребат в оазиса близо до къщата й. Не е имало причина да оставя бележка.
— А шишенцето с морфин? — настояваше тя. — Спринцовката? Какво стана с тях?
Той поклати глава и изражението му стана малко раздразнено.
— Нямам представа. Мисля, че икономката ги е изхвърлила. При тия обстоятелства би било доста неприятно да се…
— На рамото й имаше белег — промени темата Фрея. — Голям белег. Как го е получила?
— Наистина не мога да ви кажа. — Той разпери ръце. — Може да е паднала, да се е блъснала в нещо. Състоянието й я правеше доста нестабилна. Хората с множествена склероза често се нараняват. Повярвайте ми, госпожице Ханън, ако имаше нещо…
— Къде го е направила? — отново го прекъсна Фрея.
— Моля?
— Инжекцията. Къде си я е била?
— Госпожице Ханън…
— Къде?
Изражението му стана още по-раздразнено.
— В ръката.
— Дясната ръка? — Фрея си мислеше за моргата, за голото тяло на сестра си върху масата. — Точно над лакътя. Където е останал малък белег.
Той кимна.
— А как го е направила?
Той присви очи, защото не разбра въпроса.
— Как го е направила? — повтори тя по-натъртено. — Нали ми казахте, че можела да движи само дясната си ръка, че лявата й била парализирана. Явно не би могла да си бие инжекция в дясната ръка с дясната. Това е физически невъзможно. Трябвало е да го направи с лявата. А вие казахте, че била парализирана. Тогава как? Как? Кажете ми.
Той отвори уста да й отговори, но спря. Явно не си беше задавал този въпрос.
— Как е възможно някой да си бие инжекция в дясната ръка с дясната си ръка? — настояваше тя. — Това не може да стане. Погледнете!
Сви силно дясната си ръка, извъртя китката си, но пръстите едва достигнаха горната част на бицепса. Доктор Рашид я гледаше объркано, мигаше и се мъчеше да измисли някакъв отговор.
— Множествената склероза е много несигурно състояние — започна той след малко. Говореше бавно и колебливо, като че ли се опитваше в момента да измисли думите. — Симптомите могат да идват и да отминат много бързо, така че е трудно да се предскаже какво точно ще се случи.
— Да не би да казвате, че лявата й ръка изведнъж се е оправила?
— Казвам, че при това положение могат да се случат странни и неочаквани неща, внезапни повторни пристъпи, ремисии…
Не изглеждаше обаче убеден.
— Трудно е да се предскаже — повтори той. — Болестта може да се развива много… объркващо.
— Виждали ли сте такива случаи? — не се предаваше Фрея. — Пациенти с… как го казахте, синдрома Малбург?
— Вариантът Малбург — поправи я той.
— Виждали ли сте такива случаи? Хората изведнъж да започнат отново да си служат с парализиран крайник? Виждали ли сте, чували ли сте за това?
Дълга пауза, след която той поклати глава и призна:
— Не. Не съм. При други форми на болестта, не толкова остри форми, да, може би. Но при Малбург… не. Никога не съм чувал за подобни случаи.
— Тогава как? — повтори тя. — Как е възможно сестра ми да си е инжектирала морфина в дясната ръка? Дори ако пренебрегнем факта, че беше деснячка и се ужасяваше от спринцовки… как би могла да го направи?
Доктор Рашид отвори уста, затвори я отново, разтри слепоочията си и се облегна в стола. Последва дълго мълчание.
— Госпожице Ханън — заговори той накрая. — Мога ли да попитам… какво точно твърдите в случая?
