— Какво говориш, по дяволите? Ние сме на майната си, в средата на Сахара! Тук няма летища! Дакла е на триста и петдесет километра. Куфра…
Вратата към салона се отвори и египтянинът с костюма се олюля в кабината, сграбчи креслото на навигатора, за да не падне, и извика:
— Какво става? Кажете ми какво става!
— Боже господи! — изръмжа Райтер. — Връщай се на седалката, идиот с идиот…
Не стигна по-нататък, защото в този миг бурята ги удари силно и АН-ът подскочи нагоре, после надолу като че ли беше от картон. Египтянинът бе запратен по лице върху облегалката на Райтер; десният двигател изпращя, закашля се и спря.
— Мейдей по радиото! — кресна Райтер.
— Не! — изпъшка египтянинът, стиснал разкървавеното си лице. — Радиомълчание. Разбрахме се, че…
— Сигнал за помощ, Руди!
Вторият пилот вече предаваше:
— Мейдей, мейдей. Виктор Папа Чарли Майк Танго четири-седем-три. Мейдей, мейдей. И двата двигателя спряха. Повтарям — и двата двигателя спряха. Позиция…
Навигаторът повтори джи пи ес координатите и вторият пилот ги предаде по микрофона и започна да ги излъчва неспирно. Райтер се бореше с уредите. Без мощност и подхвърляни от бурята, продължаваха да падат отвесно, стрелката на алтиметъра се въртеше в посока, обратна на часовниковата стрелка — 5000 метра, 4000, 3000, 2000… Воят на вятъра отвън ставаше все по-силен, а турбуленцията по-яростна: навлизаха в сърцето на бурята.
— Падаме! — извика Райтер, когато подминаха и 1500 метра. — Вържете Омар хубаво.
Навигаторът спусна сгъваемия стол от гърба на креслото на втория пилот, намести потъналия в кръв пътник на него и му стегна колана, после се върна на мястото си.
— Естана! — викна отпаднало египтянинът на другаря си от салона. — Ена ханоаа! Ечад!7
Вече бяха паднали под 1000 метра. Райтер спусна подкрилките и активира спойлерите в отчаян опит да намали скоростта.
— Колесниците? — викна вторият пилот, но гласът му бе почти изцяло заглушен от рева на вятъра и тракането по корпуса.
— Не смея да рискувам — извика в отговор Райтер. — Ако долу има камъни, ще се преобърнем.
— Какви са шансовете ни?
— Някъде на юг от нула.
От салона долиташе напев: „Аллах-у-Ахбар“; вторият пилот и навигаторът гледаха с ужас как стрелката на алтиметъра неумолимо се движи към последните метри.
— Ако се измъкнем от това, непременно ми запази ония снимки, Руди — изкрещя Райтер в последния момент. — Чу ли? Искам да видя циците и задника на оная мацка!
Алтиметърът спря на нулата. Райтер отчаяно дръпна лоста за последен път и носът по някакво чудо го послуша и се повдигна. Макар че се удариха в земята с почти 400 километра в час, поне го направиха в хоризонтално положение. Чу се ужасяващ, разтърсващ костите трясък; при удара египтянинът изхвърча от седалката и полетя първо към тавана, после към стената; вратът му изпращя като съчка. Отскочиха, после пак паднаха на земята. Светлините в кабината изгаснаха, десните люкове се строшиха навътре и като скалпел смъкнаха кожата от лицето на Райтер. Истеричните му писъци почти изчезнаха сред рева на бурята. През отворите изригна пясък.
Близо километър се носиха по равния терен, подскачаха и се тресяха, но някак оставаха в права линия. А после носът на самолета се блъсна в невидима преграда и машината започна да се върти — четиринайсеттонният АН се мяташе като лист на вятъра. Един пожарогасител се отпра от стойката си, натресе ребрата на навигатора и ги строши, като че ли бяха от порцелан; вратата на стенния шкаф се отскубна от пантите и направи на каша тила на Райтер. Продължаваха да се въртят, в задушаващия мрак на кабината бе изчезнало всяко чувство за цел и посока — всичко се преобръщаше хаотично. Накрая след нещо, което изглеждаше като цял век, но сигурно беше секунди, забавиха ход и самолетът започна да се върти по-бавно. Пясъкът опря здраво в корпуса и накрая спряха — наклонени назад на върха на стръмен склон с нос, сочещ нагоре.
За миг всичко беше неподвижно, само пясъчната буря продължаваше да блъска по корпуса и люковете, а острата смрад на прегрятия метал заливаше кабината. Вторият пилот замаяно се размърда.
— Курт?… Джери?
Нямаше отговор. Той се пресегна и пръстите му напипаха нещо топло и мокро. Започна да разкопчава колана. Усети, че самолетът се накланя. Той спря, изчака, после продължи да бърника, махна колана и се измъкна от креслото. Още едно накланяне. Носът на самолета се люшваше ту нагоре, ту надолу. Вторият пилот замръзна. Опитваше се да разбере какво става. Взираше се в мрака.
Самолетът отново се люшна, носът му пак започна да се издига и този път не спря, докато не застана в почти вертикално положение. АН-ът започна да се хлъзга назад. Опря се в нещо, спря, после отново се запързаля, спусна се с опашката напред… някъде.
