"Невероятно забавна… без съмнение една от най-обичаните мистъри книги за годината. Флавия е възхитителна, дръзка и хаплива нова героиня." Chicago Sun TimesМакар да е само на единадесет, Флавия не отстъпва по нищо на героите от златната ера на криминалния жанр като Шерлок Холмс, мис Марпъл и Еркюл Поаро• Издадена в 34 страни.• 16 седмици бестселър на "Ню Йорк Таймс".• Носител на наградата "Дагър" на Асоциацията на авторите на криминални романи за най-добър дебют през 2007 г.• Носител на наградата "Агата" за най-добър дебютен роман на 2009 г.• Носител на наградата "Артър Елис" за най-добър дебютен роман на 2010 г.Старо провинциално имение някъде в Англия — годината е 1950-а. Необикновено момиче на име Флавия де Лус с ексцентричен баща и две досадни сестри. Изоставена химическа лаборатория, в която не влиза никой друг, освен Флавия — там тя се отдава на своето любимо занимание — забъркването на отрови.Съвсем ненадейно в Бъкшоу — имението, което семейство Де Лус нарича свой дом, започват да се случват странни явления. Някои мистериозно подхвърля на прага на къщата умряла птица, на чиито клюн е забита пощенска марка. Няколко часа по-късно Флавия намира непознат мъж сред лехата с краставици в градината. Той издъхва пред очите й, прошепвайки една-единствена дума: "Прощавайте"."Ще ми се да кажа, че се уплаших, но не ме беше страх. Напротив. Това бе най-интересното нещо, което някога ми се беше случвало"Дали кавгата между бащата на Флавия и друг мъж в кабинета му същата вечер има нещо общо с мъртвеца в градината?Защо градинарят нарежда на Флавия "Пръждосвай се" щом я вижда да подслушва зад вратата?И кой тайно е ял от пая на госпожа Малит, след като всички го намират за отвратителен?Надарена с интуитивния ум на детектив и обаянието на ексцентричен учен, Флавия се впуска в разследване на мистериозната смърт и се натъква на неочаквани разкрития за миналото на фамилия Де Лус."Сладкото на дъното на пая" е първата книга от поредицата на канадския писател Алън Брадли за Флавия де Лус, превърнала се в истинско явление в света на криминалната проза. Не само защото още с дебютния си роман 69-годишният инженер неочаквано става световноизвестен като автор на детективски истории и печели множество авторитетни награди, но и защото той успява да продаде правата за издаването му в Канада, САЩ и Великобритания само въз основа на първата глава и резюме на съдържанието. Всъщност така Брадли си осигурява договори не само за една книга, а за три. Днес поредицата вече наброява пет книги.Загадъчната атмосфера на старото английско имение, портретът на ексцентричното семейство, внезапните обрати в сюжета, ироничните забележки на главната героиня и изкусно вплетените детайли от разнообразните интереси на персонажите — всичко това превръща романа "Сладкото на дъното на пая" в майсторски разказана история и невероятна литературна наслада за хора от 8 до 95-годишна възраст.Алън Брадли е роден в Торонто, Канада, но е отраснал в Кобург, Онтарио. С диплома на инженер по електроника той е работил за няколко радио- и телевизионни станции в Онтарио, преди да стане директор в медийния център на Университета на град Саскатун. Там работи 25 години, преди да се пенсионира през 1994 г. Той е първият президент на съюза на писателите в Саскатун, пише сценарии и редовно публикува свои творби в литературните издания.През 2007 г. Алън Брадли печели наградата "Дагър" за най-добър дебют с романа си "Сладкото на дъното на пая". Тази награда му отваря вратите към световната известност. В момента Алън Брадли живее в Малта със съпругата си и двете си котки.
На Шърли
„Коричката на пая нищо не е, ако сладко няма на дъното под нея.“
Тъмнината в дрешника беше черна като отдавна засъхнала кръв. Натикаха ме вътре и заключиха вратата. Дишах тежко през носа и отчаяно се опитвах да запазя спокойствие. Започнах да броя до десет при всяко вдишване и до осем, докато бавно издишвах. За мой късмет натъпкаха парцала толкова плътно в отворената ми уста, че не закриха ноздрите ми и можех да поемам бавно от застоялия, вонящ на мухъл въздух.
Опитах се да мушна нокти под копринения шал, с който вързаха ръцете ми зад гърба, но тъй като по принцип ги гризях чак до живеца, нямаше какво да напъхам под плата. Какъв късмет, че докато ме връзваха, се сетих да допра върховете на пръстите си за упора и да раздалеча длани.
Въртях китки и ги притисках една в друга, докато не усетих, че шалът леко се разхлабва. С палци избутах коприната надолу, докато възлите не се озоваха между дланите ми, а после и между пръстите ми. Ако бяха достатъчно умни, за да се сетят да завържат и палците ми, никога нямаше да успея да избягам. Какви идиотки бяха само.
Най-сетне освободих ръце и бързо извадих парцала от устата си.
Тръгнах към вратата. Но първо трябваше да се уверя, че не ме дебнат отвън, затова клекнах и надзърнах през ключалката на таванската стая. Слава Богу, бяха взели ключа. Не се виждаше никой: като изключим постоянната плетеница от сенки, боклуци и ненужни вехтории, дългото таванско помещение се оказа празно. Хоризонтът беше чист.
В дъното на дрешника се пресегнах над главата си и отвъртях една от металните куки на закачалката за палта на стената. Пъхнах извития й край в ключалката, разтворих я и получих кукичка с формата на буквата Г, която мушнах дълбоко в старата ключалка. След кратко усърдно въртене и мушкане се чу удовлетворително изщракване. Като че ли всичко стана твърде лесно. Вратата се отвори и аз бях свободна.
Изтичах надолу по широкото каменно стълбище, водещо към вестибюла, и за миг се спрях пред вратата на трапезарията, колкото да отметна вързаната си на две опашки коса назад през раменете, където им беше мястото.
Татко още държеше вечерята да се поднася точно на часа и да се храним на масивната дъбова маса, както са правили, докато майка е била жива.
— Офелия и Дафни още ли не са слезли, Флавия? — попита той раздразнено и вдигна очи от новия брой на списание „Филателия“, който лежеше разтворен до чинията му с месо и картофи.
— Не съм ги виждала от цяла вечност — отвърнах аз.
Вярно беше. Не ги бях виждала, откакто ми вързаха очите, запушиха ми устата, завлякоха ме на тавана и ме заключиха в дрешника.
Татко ме изгледа гневно над очилата си за обичайните четири секунди, преди да продължи да се любува на лепкавите си съкровища.
Усмихнах му се толкова широко, та да забележи добре телените скоби, опасващи зъбите ми. Макар да приличаха на скелето на дирижабъл, баща ми казваше, че обича да вижда доказателство, че похарчените пари са си стрували. Но този път бе твърде зает и не забеляза.
Вдигнах капака на порцелановата купа със зеленчуци и си гребнах щедра порция грах от дълбините на съда с ръчно изрисувани пеперуди и малини. С ножа за линийка и вилицата за пинцета оформих в чинията си изрядни редове и колони: редица след редица от малки зелени топчета, подравнени с прецизност, която би стоплила сърцето и на най-взискателния швейцарски часовникар. След това, като започнах от долния ляв ъгъл, разпръснах граха и започнах да го ям.
За всичко беше виновна Офелия. Все пак тя беше на седемнайсет години и се очакваше, че вече притежава поне частица от зрелостта, до която щеше да достигне, когато порасне. Не беше честно да се съюзява с Дафни, която беше на тринайсет. Двете заедно бяха общо на трийсет години. Трийсет години! Срещу моите единайсет. Не само не беше честно, но направо си беше подло. И си просеха отмъщение.
На следващата сутрин работех сред колбите и стъклениците в химическата си лаборатория на последния етаж в източното крило, когато Офелия нахълта най-нахално.
— Къде е перлената ми огърлица?
Свих рамене.
— Не съм длъжна да знам къде са дрънкулките ти.
— Знам, че ти си я взела. Изчезнали са и ментовите бонбони от чекмеджето ми за бельо, а забелязвам, че ментовите бонбони в цялата къща накрая се озовават все в една и съща малка мърлява уста.
Нагласих пламъка на спиртната лампа, върху която се нагряваше колба с червена течност.
— Ако намекваш, че личната ми хигиена не отговаря на високите ти стандарти, можеш да отидеш да ми оближеш галошите.
— Флавия!
— Да, направи го. Писна ми да ме обвинявате за всичко, Фели.
Но напълно основателното ми възмущение бе прекъснато, когато Офелия се вгледа примижено в рубинената течност в колбата, която тъкмо завираше.
